Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

измислим име.

* * *

Шехин ни поведе нагоре по склона на стръмен скалист хълм.

Никой от нас не беше проговорил, откакто напуснахме училището. Не знаех какво

предстои да се случи, но не ми се стори редно да питам. Щеше да изглежда непочтително —

все едно младоженецът да изтърси насред собствената си сватба: „А сега какво следва?“

Отидохме на покрита с трева издатина с едно наклонено дърво, което се беше вкопчило

здраво в оголена скала.

До дървото имаше дебела дървена врата, водеща към една от

скритите адемски къщи.

Шехин почука и сама отвори вратата. Вътрешността изобщо не приличаше на пещера.

Каменните стени бяха измазани, а подът беше от полирано дърво. Освен това беше доста по-

просторно, отколкото очаквах, с висок таван и шест врати, които водеха по-навътре в

скалата.

Край ниска маса седеше жена и преписваше нещо от една книга в друга. Косата и беше

бяла, лицето — сбръчкано като стара ябълка. Дойде ми наум, че за цялото време, прекарано

в Хаерт, това беше първият човек, когото виждах да чете или да пише.

Старицата кимна за поздрав към Шехин, след което се обърна към Вашет и ъгълчетата на

очите и се набръчкаха. Радост.

— Вашет — каза тя, — не знаех, че си се върнала.

— Дошли сме за име, Магуин — рече Шехин. Учтива, официална молба.

— Име? — озадачено попита Магуин.

Погледът и се премести от Шехин към Вашет. След това очите и се насочиха към мястото

зад тях, където стоях аз — към червената ми коса и превързаната ми ръка.

— А — промълви тя и внезапно стана мрачна.

Магуин затвори книгите и се изправи на крака. Гърбът и беше превит и тя вървеше с

малки стъпки, като тътреше крака. Махна ми да се приближа и след това бавно ме обиколи,

като внимателно ме огледа от горе до долу. Избягваше да поглежда към лицето ми, но хвана

ръката ми, която не беше превързана, и я обърна, за да огледа дланта и върховете на

пръстите ми.

— Искам да те чуя да казваш нещо — каза тя, като продължаваше да гледа внимателно

ръката ми.

— Както желаеш, почитаема създателко на имена — отвърнах аз.

Магуин вдигна поглед към Шехин.

— Той да не ми се подиграва?

— Не мисля.

Магуин ме обиколи още веднъж и прокара ръце по раменете, ръцете, гърба и врата ми.

Опипа косата ми, след това спря пред мен и ме погледна право в очите.

Очите и бяха като тези на Елодин. Не че приличаха на тях. Очите на Елодин бяха зелени,

пронизващи и подигравателни. Тези на Магуин бяха в познатия адемски сив цвят, малко

воднисти и зачервени по краищата. Не — приликата

беше в начина, но който ме гледаше.

Елодин беше единственият друг познат ми човек, който можеше да те погледне така, все

едно си просто никаква книга, която той разсеяно прелиства.

Когато Магуин срещна погледа ми за пръв път, се почувствах така, сякаш някой ми е

изкарал въздуха. За част от секундата си помислих, че тя може да се стресне от онова, което

вижда, но вероятно просто бях неспокоен. Напоследък твърде често се бях оказвал близо до

сериозни неприятности и въпреки че скорошното ми изпитание беше минало толкова добре,

все още бях в тревожно очакване нещо да се случи.

— Маедре — рече тя, все така вперила очи в моите.

Сведе поглед и се върна обратно при книгата си.

— Маедре? — попита Вашет с нотка на страх в гласа.

Може би щеше да каже още нещо, но Шехин здравата я шляпна по главата.

Движението беше същото, което използваше и Вашет, за да ме наказва стотици пъти през

изминалия месец. Не се сдържах и се засмях.

Вашет и Шехин ме погледнаха кръвнишки — наистина кръвнишки.

Магуин се обърна и ме погледна. Не изглеждаше ядосана.

— На името, което ти дадох, ли се смееш?

— Никога не бих го направил, Магуин — отвърнах аз, като се опитах да покажа по най-

добрия възможен начин уважение с бинтованата си ръка. — Имената са нещо важно.

— И какво може да знае един варварин за имената? — Тя продължаваше да ме

наблюдава.

— Малко — отговорих аз, като продължавах да се опитвам несръчно да движа

превързаната си ръка, защото без нея не можех да добавям необходимите фини нюанси към

думите. — Изучавах тези неща на едно далечно място. Знам повече от мнозина, но въпреки

това твърде малко.

Магуин ме изгледа продължително.

— Тогава знаеш, че не трябва да казваш името си на никого — заяви тя. — Това е нещо

лично и е опасно да бъде споделяно.

Кимнах.

Изглежда това удовлетвори Магуин и тя отново седна на стола и отвори книгата.

— Вашет, зайче мое, трябва скоро да дойдеш да ме посетиш. Нежен, изпълнен с обич

укор.

— Ще го направя, бабо — обеща Вашет.

— Благодаря ти, Магуин — рече Шехин. Почтителна благодарност.

Старицата кимна с разсеяна небрежност и Шехин ни изведе от пещерата.

* * *

По-късно тази вечер се върнах в дома на Вашет. Тя седеше на пейката отпред и