Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
намира на изток от баните.
— Ръката и се сви към мен в побързай.
Докато стигна до каменистия хълм, в подножието му се беше насъбрала тълпа от над сто
души. Домашно тъканите дрехи и сиво и в убити цветове почти не се забелязваха сред
изобилието от наемническо червено, а шепотът на тълпата беше ясно доловим още отдалеч.
Самият хълм не беше особено висок, нито пък стръмен. Но пътеката се изкачваше
спираловидно нагоре с поредица от завои. На всеки
Имаше четири ъгъла, четири камъка и четирима наемници с червени ризи. На върха на
хълма стоеше познат като стар приятел висок сив камък. До него беше изправена дребна
фигура в ослепително бяло.
Като се приближих, усетих особен мирис, който се носеше по вятъра — на печени
кестени. Едва тогава се отпуснах. Това беше своеобразен събор. Макар „изпитанието на
камъка“ да звучеше доста заплашително, се съмнявах, че ще бъда малтретиран пред цялата
тази публика, докато някой продава печени кестени.
Навлязох сред тълпата и се приближих до хълма. Видях, че Шехин беше тази, която стои
до сивия камък. Освен това разпознах сърцевидното лице и дългата висяща плитка на Пенте
при третия камък.
Тълпата полека се раздели, докато аз вървях към подножието на хълма. С крайчеца на
окото си забелязах, че една облечена в кървавочервено фигура се втурна към мен. Обърнах се
разтревожено и видях, че това е не друг, а Темпи. Той се завтече към мен и направи широк
жест за ентусиазиран поздрав.
Потиснах желанието си да се усмихна и се задоволих да направя жест за радостно
вълнение.
Той застана точно пред мен, сграбчи ме за рамото и ме побутна шеговито, сякаш ме
поздравяваше. Но очите му бяха напрегнати. Близо до гърдите ръката му направи жест за
измама, така че само аз да мога да го видя.
— Чуй ме — бързо прошепна той. — Не можеш да спечелиш тази битка.
— Не се безпокой. Успокоение. И Шехин мисли така, но аз може и да ви изненадам.
Хватката на Темпи върху рамото ми стана болезнено стегната.
— Чуй ме — изсъска той. — Погледни кой е при първия камък.
Хвърлих поглед над рамото му. Беше Карсерет. Очите и бяха като ножове.
— Тя е изпълнена с ярост — тихо каза приятелят ми, като за пред тълпата направи жест
за нежна привързаност. — Сякаш приемането ти в училището не беше достатъчно, а накрая
ти получи и меча на майка и.
Тази новина ме остави без дъх. Мислите ми се върнаха към последната част на атаса.
— Ларел е майката на Карсерет? — попитах аз.
Темпи прокара дружески ръка през
— Да. Гневът на Карсерет няма граници. Страхувам се, че тя с радост ще те осакати,
дори и това да означава, че ще я изхвърлят от училището.
Кимнах сериозно.
— Ще се опита да те обезоръжи. Не се вкопчвай в нея. Ако те хване със „спящата мечка“
или с „ръце, въртящи се в кръг“, се предай бързо. Изкрещи го, ако трябва. Ако се поколебаеш
или се опиташ да се отскубнеш, тя ще ти строши ръката или ще я извади от рамото. Преди
по-малко от час я чух да казва това на сестра си.
Внезапно Темпи отстъпи от мен и направи жест на почтително уважение.
Усетих потупване по рамото и когато се обърнах, видях сбръчканото лице на Магуин.
— Ела — нареди ми тя с тих и властен глас. — Време е.
Последвах я. Докато вървяхме, всички хора в тълпата правеха някакъв жест на уважение
към нея. Магуин ме поведе към началото на пътеката. Там имаше блок от сив камък, малко
по-висок от коляното ми и същият като останалите, разположени на всеки от завоите на
пътеката.
Старицата направи жест към мен да се кача на камъка. Огледах множеството от адемци и
усетих сценична треска, каквато никога досега не бях изпитвал.
Наведох се леко и нервно попитах Магуин:
— Подходящо ли е да рецитирам на висок глас? Не искам поведението ми да е обидно,
но ако не го направя, онези отзад няма да чуват.
Магуин ми се усмихна за пръв път и сбръчканото и лице внезапно омекна. Тя ме потупа
по ръката.
— На това място никой няма да се обиди, ако говориш високо — каза тя и направи жест
за деликатна сдържаност. — Давай!
Разкопчах Саисура и и го подадох. Тогава Магуин ме подкани отново да се кача върху
камъка.
Започнах да рецитирам атаса, докато Магуин ме наблюдаваше. Макар да бях уверен в
паметта си, се чувствах доста изнервен. Зачудих се какво ли би се случило, ако пропусна
някой собственик или кажа някое име не по реда му.
Отне ми повече от час, докато свърша, а публиката от адемци ме слушаше в почти
зловещо мълчание. Когато приключих, Магуин ми предложи ръката си и ми помогна да
скоча от камъка, сякаш съм дама, която слиза от карета. След това тя посочи нагоре към
хълма.
Избърсах потта от ръцете си, хванах дървената дръжка на меча си за дуелиране и тръгнах
нагоре по пътеката. Червените дрехи на Карсерет бяха пристегнати към дългите и ръце и
широките рамене. Кожените ремъци, които използваше, бяха по-широки и дебели. Освен
това изглеждаха и по-яркочервени и аз се зачудих дали не ги е боядисала специално за