Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
наоколо. Ако последният кръвник нямаше въоръжена охрана, не мисля, че щеше да се
измъкне жив от града.
Летописеца се усмихна накриво.
— Да можеше да чуеш думите, с които ги наричаше баща ми — каза той. — А го
обложиха с данък само два пъти за двайсет години. Казваше, че предпочита земите му да
бъдат нападнати от скакалци, а сетне изпепелени от пожар, отколкото през тях да премине
кралският кръвник. — Летописеца хвърли поглед към вратата на странноприемницата. —
Май
— Дори повече от това — отвърна съдържателят. — Колкото си по-беден, толкова
повече цениш гордостта си. Знам какво е чувството. Никога не бих поискал пари от приятел.
По-скоро бих умрял от глад.
— Не могат ли да поискат заем? — попита Летописеца.
— В тези времена кой има пари да дава назаем? — мрачно попита Квоте на свой ред. —
И без това зимата ще бъде гладна за повечето хора. Но след третото облагане с данъци
семейство Бентли ще се завиват под едно одеяло и ще изядат зърното, което са заделили за
посев, преди снегът да се стопи. Ако преди това не загубят и къщата си…
Съдържателят сведе поглед към ръцете си, които беше положил върху масата, и с
изненада забеляза, че едната е свита в юмрук. Той бавно я разтвори и сложи и двете си длани
върху масата с разтворени пръсти. След това вдигна поглед към Летописеца с печална
усмивка на лицето.
— Знаеш ли, че преди да дойда тук, никога не бях плащал данъци? По правило Едема не
притежават земя. — Той махна към странноприемницата. — Никога не съм знаел колко
унизително е това. В града идва някакъв самодоволен кучи син с дебел регистър и те кара да
платиш за привилегията, че притежаваш нещо. — Квоте направи знак на Летописеца да
вземе перото си. — Сега, разбира се, аз знам как стоят нещата. Знам какви тъмни страсти
биха накарали група мъже да се спотайват край пътя, да избиват бирниците и така открито
да предизвикват краля.
86.
Счупен път
Приключихме с претърсването на северната страна на кралския път и се захванахме с
южната половина. Често единственото нещо, отличаващо един ден от следващия, бяха
историите, които си разказвахме вечер около огъня. Историите за Орен Велситер, Ланиел
Отново младата и Илиен. Истории за свинари, които са готови да помогнат, и за късмета на
синовете на калайджията. Истории за демони и феи, за игри на гатанки и за драугите от
надгробните могили.
Едема Рух знаят всички истории на света, а аз съм Едема до мозъка на костите си. Когато
бях малък, родителите ми всяка нощ разказваха истории край огъня. Израснах, гледайки
истории,
Като се има предвид това, не е особено изненадващо, че историите, разказвани вечер от
Дедан, Хеспе и Мартен, ми бяха вече известни. Не с всички подробности, но ги познавах в
общи линии. Знаех структурата им и как ще свършат.
Не се заблуждавайте, все още им се наслаждавах. Не е необходимо историите да са нови,
за да ви доставят радост. Някои разкази са като стари приятели. Човек толкова е свикнал с
тях, както с насъщния хляб.
Все пак история, която не бях чувал, беше нещо рядко и ценно за мен. И на двайсетия ден
от претърсването на Елд бях възнаграден с един такъв разказ.
* * *
— Някога, много отдавна и далеч от тук — започна Хеспе, докато се разполагахме около
огъня след вечеря, — имало едно момче, наречено Джакс, което се влюбило в луната. Джакс
бил странно, замислено дете. Живеел в стара къща в края на един счупен път. Той…
— Счупен път ли каза? — прекъсна я Дедан.
Устата на Хеспе остана здраво стисната. Тя не точно се намръщи, но сякаш бе готова да
го стори всеки момент.
— Да. Така стотици пъти ми е разказвала историята моята майка, когато бях малка.
За момент изглеждаше, че Дедан се готви да зададе нов въпрос, но вместо това той
демонстрира рядка за него предвидливост и просто кимна.
Хеспе неохотно се отказа от намръщването. След това сведе поглед към ръцете си и
сбърчи чело. За кратко устните и мърдаха беззвучно, после тя кимна сякаш на себе си и
продължи.
* * *
Всеки, който бил виждал Джакс, можел да каже, че в него има нещо различно. Той не
играел. Не тичал наоколо и не се забърквал в неприятности. И никога не се смеел.
Някои хора се питали: „Какво можеш да очакваш от момче, което живее в счупена къща
на края на счупен път?“ Други казвали, че проблемът е в това, че никога не е имал родители.
Трети пък твърдели, че във вените му има капка кръв от феите и това пречело на сърцето му
да познае радостта.
Джакс бил нещастно момче. В това нямало никакво съмнение. Когато получел нова риза,
правел дупка в нея. Ако му дадели сладкиш, веднага го изпускал на улицата.
Някои смятали, че детето е родено под лоша звезда, че е прокълнато и че сянката му е
яздена от демон. Други пък просто му съчувствали, но не чак толкова, че да му помогнат.
Веднъж по пътя към къщата на Джакс се появил един калайджия. Това било донякъде