Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Благодаря ви, господине.
Аруил кимна и се отправи към вратата.
Килвин го изпрати с поглед, след това се обърна и ме погледна.
— В кабинета ми. Вдругиден. По обяд. — Тонът, с който го каза, ми даде да разбера, че не ми задаваше въпрос.
— За мен ще бъде чест, магистър Килвин.
Той изсумтя в отговор и излезе, съпроводен от Елкса Дал.
Останах сам с ректора, който седеше неподвижно. Гледахме се един друг, докато звукът от стъпките в коридора постепенно затихваше. Излязох от Сърцето от камък и почувствах
— Съжалявам, че толкова скоро ви причиних толкова много неприятности, господине — колебливо се извиних аз.
— О? — възкликна той.
Сега, когато бяхме сами, изражението му далеч не беше толкова строго, колкото преди.
— И колко дълго смяташе да изчакаш?
— Поне един цикъл, господине.
Това, че за малко се бях разминал с истинска катастрофа, ме караше да се чувствам замаян от облекчение. На лицето ми неудържимо пропълзя усмивка.
— Поне един цикъл — промърмори той.
Ректорът потърка лицето си, след това вдигна поглед и изненадващо ми се усмихна с иронична усмивка. Осъзнах, че сега, когато лицето му не беше стегнато от строго изражение, той вече не изглежда толкова възрастен. Може би наближаваше петдесетте.
— Не изглеждаш като човек, който е наясно, че на другия ден ще го бият с камшик — отбеляза той.
Прогоних мисълта за наказанието.
— Предполагам, че ще ми мине, господине. — Той ме изгледа странно и мина известно време, докато осъзная, че бях свикнал с подобни изражения в трупата.
Ректорът понечи да заговори, но аз го преварих, преди той самият да успее да изрече нещо:
— Не съм толкова млад, колкото изглеждам, господине. Знам това. Просто ми се искаше и другите да го разберат.
— Предполагам, че скоро ще разберат. — Той ме изгледа продължително, преди да отблъсне стола си от масата и да ми подаде ръка. — Добре дошъл в Арканум.
Тържествено стиснах ръката му и след това се разделихме. Излязох навън и с изненада установих, че е посред нощ.
Вдишах дълбоко сладкия пролетен въздух и усетих как усмивката ми се връща на лицето.
След това някой ме докосна по рамото. Подскочих във въздуха на цели петдесетина сантиметра и за малко щях да скоча върху Симон с вой, драскане и хапане — моят единствен метод за защита в Тарбеан.
Той отстъпи крачка назад, стреснат от изражението на лицето ми.
Опитах се да успокоя бясното туптене на сърцето си.
— Симон. Съжалявам. Аз просто… Опитай се да не вдигаш много шум около мен. Лесно се стряскам.
— Аз също — прошепна той с треперещ глас и обърса челото си с ръка. — Макар че едва ли мога да те упрекна. Да си между роговете би стреснало и най-добрите измежду нас. Как мина?
— Очаква ме бой с камшик и ще ме приемат в Арканум.
Той ме изгледа с любопитство, опитвайки се да определи дали не се шегувам.
— Правилно ли те разбрах? Поздравления! — той плахо ми се усмихна. — Превръзки ли
— И двете — усмихнах се в отговор аз.
* * *
Докато стигна до четвъртия етаж на Мюз, слухът за това, че не ме бяха изключили и за приемането ми в Арканум, вече ме бе изпреварил. Съквартирантите ми ме поздравиха с аплодисменти. Хеме не беше особено обичан. Някои от съквартирантите ми ме поздравиха с благоговение, а Базил специално излезе напред, за да стисне ръката ми.
Тъкмо се бях покатерил и седнал върху леглото си и обяснявах на Базил каква е разликата между камшик с едно и шест жила, когато дойде да ме потърси домакинът на третия етаж. Той ми нареди да събера нещата си, като ми обясни, че студентите от Арканум се намират в западното крило.
Всичко, което притежавах, все още се събираше спокойно в пътната ми торба, така че събирането му не беше кой знае колко трудно. Когато домакинът ме поведе извън помещението, състудентите ми от първия семестър в един глас се сбогуваха с мен.
Леглата в западното крило бяха подобни на онова, което бях оставил в предишната си стая. Бяха все същите редове от тесни кревати, само че тук те не бяха наредени по две едно върху друго. Всяко легло имаше малък гардероб и бюро в допълнение към сандъка. Нищо кой знае какво, но определено стъпка нагоре.
Най-голямата разлика беше в отношението на съквартирантите ми.
Някои ме гледаха намръщено и гневно, макар че по-голямата част демонстративно не ми обръщаха внимание. Приемът беше доста хладен, особено в сравнение с посрещането, което току-що бях получил от бившите ми съквартиранти, които не бяха членове на Арканум.
Причината за това беше лесно разбираема. Повечето студенти трябва да посещават няколко семестъра в Университета, преди да бъдат приети в Арканум. Всеки един от тях беше стигнал до тук по трудния начин. Аз не.
Само около три четвърти от леглата бяха заети. Избрах едно в задния край, далеч от останалите. Окачих втората си риза и наметалото си в гардероба и поставих пътната си торба в сандъка до краката на леглото.
Излегнах се и вперих поглед в тавана. Леглото ми лежеше извън светлината от свещите и симпатичните лампи на другите студенти. Най-накрая бях станал член на Арканум, което в много отношения беше точно мястото, където винаги бях искал да бъда.
> 41.
> Кръвта на приятел
На следващата сутрин се събудих рано, измих се и хапнах набързо в столовата. След това, тъй като нямах какво да правя преди наказанието с камшик на обяд, се разхождах безцелно из Университета. Разгледах няколко аптеки и магазини за бутилки и се възхищавах на добре поддържаните морави и градини.
Накрая спрях да си почина на една каменна пейка в един широк двор.
Бях твърде неспокоен, за да се занимавам с нещо целенасочено, затова просто седях, наслаждавах се на времето и наблюдавах как вятърът търкаля върху паветата няколко захвърлени хартии.