Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Успях да им въздействам. Личеше си по лицата им. До мен Амброуз неспокойно се размърда, като стрелкаше с поглед лицата на магистрите.
След известно мълчание ректорът ги прикани да гласуват.
— Кои са „за“ временното отстраняване на ре'лар Амброуз?
Аруил вдигна ръка, последван от Лорен, Елодин и Елкса Дал…
Настъпи напрегнат миг. Поглеждах ту Килвин, ту ректора с надеждата да видя как ръката на някой от двамата се присъединява към останалите.
Моментът отмина.
— Обвинението отпада.
Амброуз въздъхна облекчено. Аз бях само леко разочарован. Всъщност
— А сега — рече ректорът така, сякаш се подготвяше за нещо, което щеше да му коства огромно усилие. — Обвинението за злонамерена постъпка срещу е'лир Квоте.
— От четири до петнайсет единични удара с камшик и задължително изключване от Университета — изрецитира Лорен.
— Колко удара се предлагат?
Амброуз се обърна да ме погледне. Можех да видя как се въртяха колелцата в мозъка му, опитвайки се да прецени колко тежка цена може да ме накара да заплатя, без да загуби гласовете на магистрите.
— Шест.
Почувствах как в стомаха ми се настаниха ледените пипала на страха. Изобщо не ме беше грижа за ударите с камшик. Бих се съгласил и на две дузини само да не ме изключат от Университета. Ако ме изхвърлеха от Университета, животът ми свършваше.
— Ректоре? — обърнах се към него аз.
Той ме изгледа уморено, но благо. Очите му казваха, че ме разбира, но няма избор, освен да погледне на нещата така, както се налага. Мекото съчувствие в погледа му ме изплаши.
— Да, е'лир Квоте? — Той знаеше какво престои да се случи.
— Мога ли да кажа няколко неща?
— Вече ни изложи своята защита — решително отвърна той.
— Но аз дори не знам какво съм сторил! — избухнах аз, обзе ме паника и хладнокръвието ми се пропука.
— Шест удара и изключване — продължи ректорът с официален глас, без да обръща внимание на моя изблик. — Кои са „за“?
Хеме вдигна ръка. Брандеур и Аруил го последваха. Сърцето ми се сви, когато видях, че ректорът и Лорен също вдигнаха ръце, както и Килвин и Елкса Дал. Последен остана Елодин, който се усмихна безгрижно и размърда пръсти, сякаш ми махаше.
Всички девет гласа бяха срещу мен. Щяха да ме изключат от Университета. С живота ми беше свършено.
> 86.
> Самият огън
— Шест удара с камшик и изключване — с усилие изрече ректорът.
_Изключване_, помислих си аз вцепенено, сякаш никога преди не бях чувал тази дума. _Да бъдеш изгонен, прокуден._ Можех да усетя задоволството, което се излъчваше от Амброуз. За миг се уплаших, че ще ми прилошее още тук, пред погледите на всички.
— Някой от магистрите противопоставя ли се на това действие? — попита ректорът, за да спази ритуала, докато аз гледах върховете на обувките си.
— Аз се противопоставям — този енергичен глас можеше да принадлежи само на Елодин.
— Кои са „за“ отменянето на изключването? — вдигнах поглед точно навреме, за да видя вдигнатите ръце на Елодин, Елкса Дал, Килвин, Лорен и ректора.
Всички, с изключение на Хеме, бяха вдигнали ръце. Не можех да повярвам на очите си и едва се сдържах да не се разсмея. Елодин отново ми се ухили с момчешката си усмивка.
— Изключването се отменя — каза с твърд глас ректорът и аз почувствах
— Има ли някакви други въпроси за решаване? — Улових странна нотка в гласа на ректора.
Той очакваше нещо.
Тогава заговори Елодин:
— Предлагам Квоте да бъде повишен до ранг ре'лар.
— Кои са „за“? — всички с изключение на Хеме вдигнаха едновременно ръце. — Квоте е повишен в ре'лар с настойник Елодин на пети фалоу. Заседанието е закрито. — Той се изправи и тръгна към вратата.
— Какво?! — изкрещя Амброуз, като се оглеждаше наоколо, сякаш не можеше да реши на кого е задал въпроса си.
Накрая той се затича след Хеме, който бързаше да излезе след ректора и повечето от останалите магистри. Забелязах, че вече изобщо не куца толкова, колкото преди началото на заседанието.
Стоях така с глуповато-озадачено изражение на лицето, докато Елодин не дойде при мен и не стисна отпуснатата ми ръка.
— Объркан ли си? — попита ме той. — Ела да се разходим. Ще ти обясня по пътя.
* * *
След мрачната хладина на Холоус ярката следобедна слънчева светлина беше изненадващо силна. Елодин непохватно преметна магистърската мантия през главата си. Отдолу носеше обикновена бяла риза и доста опърпани панталони, пристегнати с оръфано въже. Едва сега забелязах, че е бос. Краката му имаха същия здравословен тен, както ръцете и лицето му.
— Знаеш ли какво означава _ре'лар_? — разговорливо ме запита той.
— Превежда се като „говорител“ — отвърнах аз.
— Но знаеш ли какво _означава_? — наблегна на думата той.
— Всъщност не.
Елодин си пое дълбоко дъх.
— Някога отдавна имало Университет. Той бил построен върху мъртвите развалини на по-стар Университет. Не бил много голям, вероятно в него имало не повече от петдесет човека. Но бил най-добрият Университет на много километри разстояние, затова хората идвали, учели там и си тръгвали. В него се събрала малка група хора. Хора, чиито познания били отвъд математиката, граматиката и реториката. Те създали една по-малка група вътре, в Университета. Нарекли я Арканум и тя била нещо много малко и много тайно. Помежду си те създали система от рангове, като издигането в нея зависело само от умението и нищо друго. За да те приемат в тази група, трябвало да докажеш, че можеш да видиш нещата такива, каквито са в действителност. Тези хора били е'лири, което означава виждащи. Как мислиш, как се превръщали в ре'лар? — погледна ме с очакване той.
— Като говорели?
Той се засмя.
— Точно така! — Спря и се обърна към мен. — Но какво? — Очите му бяха ярки и пронизителни.
— Думи?
— Имена — каза той развълнувано. — Имената са формата на света и този, който може да ги изрече, е стъпил върху пътя, водещ към силата. Тогава, в началото, Арканум включвал малка група хора, които разбирали нещата. Хора, знаещи имена, които носят сила. Те обучили няколко ученици, като бавно и внимателно ги окуражавали да поемат по пътя на силата и мъдростта. И на магията. Истинската магия. — Той огледа сградите наоколо и тълпите студенти около нас. — По онова време Арканум бил като силна алкохолна напитка. Сега е като разредено вино.