Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Можеш ли да опишеш всички неща, които разбираш? — погледна ме косо той.

— Разбира се.

— Какъв цвят е ризата на онова момче? — Елодин посочи към улицата.

— Син.

— Какво разбираш под „син“. Опиши го.

Известно време се мъчих да го направя и после се отказах.

— Значи _син_ е име?

— Това е дума. Думите са бледи сенки на забравени имена. Тъй като имената притежават сила и в думите също има сила. Думите могат да запалят огньове в съзнанията на хората. Думите

могат да изцедят сълзи дори и от най-закоравелите сърца. Има седем думи, които могат да накарат един човек да те обикне. Десет думи са достатъчни да пречупят волята на един силен мъж. Но думата не е нищо повече от картина, обрисуваща огъня. Името е самият огън.

Главата ми вече се въртеше.

— Все още не разбирам.

— Да използваш думи, за да разкажеш за думите, е като да използваш молив, за да нарисуваш картина на картината. Това е невъзможно. Объркващо. Обезсърчаващо. — Той вдигна ръце високо над главата си, сякаш се протягаше към небето. — Но има други начини да разбереш! — изкрещя той и се разсмя по детски.

Той запрати ръце към безоблачния свод на небето над нас, като продължаваше да се смее.

— Гледай! — изкрещя той и наклони главата си силно назад. — Синьо! Синьо! Синьо!

> 87.

> Смелост

— Той е доста, ама съвсем смахнат — казвах аз на Симон и Уилем по-късно същия следобед в „При Анкер“.

— Той е магистър — тактично ми напомни Сим. — И е твоят настойник. И от онова, което ни разказа, излиза, че той е причината да не те изключат.

— Не казвам, че не е интелигентен и че не съм го виждал да прави неща, които изобщо не бих могъл да обясня. Но това не променя факта, че дъската му хлопа. Той говори със заобикалки за имената, думите и силата. Когато го казва, всичко звучи добре. Но всъщност няма никакъв смисъл.

— Спри да се оплакваш — рече Симон. — Стана ре'лар преди нас двамата, дори и настойникът ти да е леко смахнат. И получи два сребърни таланта за това, че счупи ръката на Амброуз. Измъкна се волен като птица. Иска ми се да имах и наполовината от твоя късмет.

— Не съм чак толкова волен — възпротивих се аз. — Все пак ще ме бият с камшик.

— Какво? — изненада се Сим. — Не каза ли, че са отменили наказанието?

— Отмениха изключването ми — обясних аз, — не и ударите с камшик.

— Господи! — зяпна Симон. — И защо?

— Заради обвинението в злонамерена постъпка — тихо се намеси Уилем. — Не могат да позволят на един студент да му се размине напълно, след като са го намерили за виновен в злонамерена постъпка.

— Така каза и Елодин — отпих от напитката си веднъж и после отново.

— Не ме е грижа — разпалено каза Симон. — Това е просто варварщина. — Той придружи последната си дума с удар с юмрук върху масата, който разтресе чашата му и остави локвичка от тъмен скутен върху

повърхността й. — Проклета история!

Той се изправи на крака и аз се опитах да го задържа да не се изтърси върху пода.

Смях се неудържимо, докато в очите ми не избиха сълзи и не ме заболя коремът. Когато накрая успях да си поема въздух, почувствах, че от гърдите ми беше паднала огромна тежест.

— Обичам те, Сим — искрено признах аз. — Понякога си мисля, че ти си единственият честен човек, когото познавам.

Той ме погледна внимателно.

— Ти си пиян.

— Не, това е самата истина. Ти си добър човек. По-добър, отколкото аз някога ще бъда.

Той ме изгледа с поглед, от който ставаше ясно, че не може да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно.

Появи се една сервитьорка с влажен парцал, която избърса масата и подхвърли няколко язвителни забележки.

Сим имаше благоприличието да изглежда достатъчно гузен, та да отсрами и трима ни.

* * *

Докато се върна обратно в Университета, вече се беше стъмнило напълно.

Отбих се за малко в „При Анкер“, за да си взема някои неща, след това се оправих към покрива на Мейнс.

С изненада установих, че въпреки ясното небе на покрива ме чака Аури. Тя седеше на един нисък тухлен комин и лениво люлееше босите си крака. Косата й се носеше като прозрачен облак около слабото й лице.

Когато се приближих, тя скочи от комина и отстъпи встрани с нещо, наподобяващо на реверанс.

— Добър вечер, Квоте.

— Добър вечер, Аури. Как си?

— Чувствам се чудесно — решително каза тя — и нощта е възхитителна.

Тя държеше и двете си ръце зад гърба и пристъпваше от крак на крак.

— Какво си ми донесла тази нощ?

— А ти какво ми донесе? — отвърна ми тя със слънчевата си усмивка.

— Донесох ти малко сладка медовина — извадих тясната бутилка изпод плаща си.

Тя я хвана с две ръце.

— Е, това е наистина щедър подарък. — Погледна към виното с възхищение. — Помисли си само за всичките онези замаяни пчели. — Тя извади тапата и я помириса. — Какво има вътре?

— Слънчева светлина — отвърнах аз — и усмивка, и въпрос.

Тя вдигна гърлото на бутилката до ухото си и ми се ухили.

— Въпросът е на дъното — обясних аз.

— Труден въпрос — рече тя и след това протегна ръка, — донесох ти пръстен.

Беше изработен от топло гладко дърво.

— Какво може да прави?

— Пази тайни.

Допрях пръстена до ухото си.

Аури поклати сериозно глава и косата й се завъртя около нея.

— Не ги разказва, а ги пази. — Тя пристъпи по-близо до мен, взе пръстена и го нахлузи върху пръста ми. — Достатъчно е да имаш своя тайна — меко ме укори тя. — Повече от това би било алчност.