Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Изчаках, за да се убедя, че е свършил.
— Магистър Елодин, какво се случи вчера? — затаих дъх, като се надявах да получа разбираем отговор, колкото и малко вероятно да беше това.
Той ме изгледа озадачен.
— Ти изрече името на вятъра — каза той така, сякаш отговорът беше очевиден.
— Но какво означава това? И какво разбирате под _име_? Просто име като „Квоте“ или „Елодин“? Или по-скоро като „Таборлин знаел имената на много неща“.
— И двете — отвърна той и помаха на едно красиво момиче, което се
— Но как може едно име да направи нещо такова? „Квоте“ и „Елодин“ са просто звуци, които ние издаваме, и сами по себе си в тях няма сила.
При тези мои думи Елодин повдигна вежди.
— Наистина ли? Наблюдавай! — Той погледна надолу по улицата и изкрещя: — Натан!
Едно момче се обърна и погледна към нас. Разпознах в него един куриерите на Джеймисън.
— Натан, ела тук!
Момчето дотича и погледна Елодин.
— Да, господине?
— Натан, би ли отнесъл това в стаята ми? — Елодин подаде на момчето магистърската си мантия.
— Разбира се, господине. — Момчето взе мантията и бързо се отдалечи.
— Виждаш ли? — погледна ме Елодин. — Имената, с които се наричаме един друг, не са _Имена_. Но въпреки това притежават известна сила.
— Това не е магия — възразих аз. — Той трябваше да ви послуша. Вие сте магистър.
— А ти си ре'лар — каза той непреклонно. — Повика вятъра и той те послуша.
Опитах се да проумея думите му.
— Искате да кажете, че вятърът е жив?
— Донякъде. — Той направи неопределен жест. — Повечето неща са живи по един или друг начин.
— Как съм повикал вятъра, без да знам как да го направя? — Реших да задам въпроса по друг начин.
— _Това_ е отличен въпрос! — Елодин плесна с ръце с остър звук. — Отговорът е, че всеки от нас има две съзнания — будно и спящо. Будното е онова, което мисли, говори и се аргументира. Но спящото е по-могъщо. То вижда дълбоко в сърцевината на нещата. То е частта от нас, която сънува. Помни всичко. Дава ни интуицията. Нашето будно съзнание не разбира природата на имената. Но тя е разбираема за спящото. То вече знае много неща, които са неизвестни за будното съзнание. — Елодин ме погледна. — Спомняш ли си как се почувства, след като изрече името на вятъра?
Кимнах, макар споменът да не бе приятен.
— Когато Амброуз е счупил лютнята ти, той е събудил спящото ти съзнание. Подобно на това да събудиш голяма мечка, спяща зимен сън, като я ръчкаш със запалена пръчка. Съзнанието ти се е изправило на задните си крака и е изревало името на вятъра. — Той размаха лудешки ръце и привлече учудените погледи на минаващите студенти. — След това будното ти съзнание не е знаело какво да стори. То било оставено само` с разгневената мечка.
— А вие какво направихте? Не мога да си спомня какво ми прошепнахте.
— Беше име. Име, което успокои разгневената мечка дотолкова, че тя пак да заспи. Но сега тя не спи толкова
— Затова ли предложихте обвинението към мен да отпадне?
— Нямаше истинска опасност да бъдеш изключен — небрежно махна с ръка той. — Не си първият студент, повикал вятъра в момент на гняв, макар през последните няколко години да не се е случвало. Обикновено спящото съзнание бива разбудено за пръв път от силна емоция. — Той се усмихна. — При мен името на вятъра се появи, когато веднъж спорех с Елкса Дал. Когато го изкрещях, мангалите му избухнаха в облак от горяща пепел и сажди — изкикоти се той.
— Какво направи той, за да ви ядоса толкова?
— Отказа да ме учи на обвързванията за напреднали. Бях само на четиринайсет и още е'лир. Той ми каза, че трябва да почакам, докато стана ре'лар.
— Има обвързвания за напреднали?
— Тайни, ре'лар Квоте — ухили ми се той, — това означава да бъдеш арканист. Сега, когато си вече ре'лар, имаш право да научиш неща, които преди не ти бяха позволени. Симпатичните обвързвания за напреднали, природата на имената. Повърхностни познания за някои съмнителни видове руни, ако Килвин реши, че си готов за това.
В гърдите ми се надигна надежда.
— Това означава ли, че сега ще ми бъде разрешен достъп до Архива?
— А — отвърна Елодин, — не. Ни най-малко. Виждаш ли, Архивът е територия на Лорен — неговото царство. Тези тайни не са мои, та да мога да ти ги разкрия.
Когато той спомена за тайните, се сетих за една загадка, която ме тормозеше от месеци. Тайната в сърцето на Архива.
— А онази каменна врата в Архива? — попитах аз. — Вратата с четирите плочи. Сега, когато съм ре'лар, можете ли да ми кажете какво има зад нея?
— О, не — засмя се Елодин. — Не и не. Теб май не те задоволяват малките тайни, нали? — Той ме потупа по гърба, сякаш току-що бях казал някаква особено смешна шега. — _Валаритас._ В името на Бога! Още си спомням усещането да стоя там, да гледам вратата и да се чудя. — Той се засмя отново. — Милостиви Техлу! Това направо ме убиваше. Не. Не можеш да преминеш през вратата с четирите плочи. Но — той ме погледна съзаклятнически — тъй като си вече ре'лар, ще призная, че тя наистина съществува. — Той ми смигна тържествено.
Колкото и да бях разочарован, не можах да сдържа усмивката си. Известно време вървяхме мълчаливо, като минахме покрай Мейнс и „При Анкер“.
— Магистър Елодин?
— Да? — Очите му проследиха как една катеричка пресече пътя и се изкатери на близкото дърво.
— Все още не разбирам онова, което ми казахте за имената.
— Ще те науча да разбираш — непринудено каза той. — Природата на имената не може да бъде описана, а само почувствана и разбрана.
— Защо не може да бъде описана? — попитах аз. — Ако разбираш нещо, значи би могъл и да го опишеш.