Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

– Синьора Павароти?

– Да?

Тя го поглежда разтревожено. Усетила е, че нещо не е наред.

– Казвам се Вито Карвальо. Майор Карвальо.

Той показва служебната си карта. За секунда на лицето се изписва облекчение, сякаш се успокоява, че това не е посещението, от което цял живот се е страхувала. После обаче се намръщва, прочита лицето му – изражението му казва всичко.

Краката на Камила Павароти се подкосяват.

Вито я улавя, преди да падне. Оказва се по-тежка, отколкото е очаквал.

– Aiuto! Signore! Aiutami!⁶

Анджело

Павароти дотичва за секунди. На лицето му се изписва тревога, когато вижда непознат мъж да държи припадналата му жена. Вито му показва картата, която все още държи, и се представя.

Внасят Камила в дневната и я поставят на едно кресло.

Майорът сяда насреща и изчаква търпеливо, докато Анджело донася вода и коленичи до жена си, за да я свести. Тя отпива колебливо. Изглежда изнемощяла и бледа. Вито се извръща, докато Анджело избърсва устата .

Навсякъде има снимки на Антонио. С липсващи предни зъбчета и в първата си ученическа униформа. С рошава коса като юноша. Спретнат в униформата на карабинерите. Майорът поглежда отново към креслото. Двамата старци го гледат.

Моментът настъпва.

– Вашият син, Антонио... Съжалявам – мъртъв е. Нещастен случай. Моторната лодка, с която е плавал през лагуната, се е взривила. Все още не знаем причината.

Бащата изглежда почти развеселен. Не може да повярва. Това е абсурд. На лицето му се появява мрачна усмивка, сякаш е сигурен, че е станала грешка.

– Не може да бъде. Сигурен ли сте, че е нашето момче? Антонио Павароти. Той...

– Абсолютно сигурен, синьоре. Аз лично го разпознах.

Двамата родители се споглеждат. Изненадата преминава в шок.

– Много съжалявам. Ужасно съжалявам. – Карвальо знае, че трябва да очертае ясна граница. Да съобщи ужасяващите факти и да замълчи. – Антонио беше добро момче. Отличен полицай и колегите му много го обичаха.

Анджело кимва храбро. Думите на майора може да му помогнат, могат дори да го накарат да се почувства горд. Но точно сега нямат значение.

– Някой от колегите ми ще дойде утре. Ще уреди да видите тялото, ако искате. – Карвальо вижда болката на лицата им. – Ще дойдат и разследващи. Ще ви разпитат за Антонио, къде е ходил, с кого се е виждал и разбира се, за лодката.

Камила стиска ръката на Анджело и изглежда така, сякаш отново ще припадне.

– Валентина? Как е тя?

– Още не знае. – Карвальо се намръщва. – Никой не е казал. Дойдох направо от местопроизшествието. Вие сте първите, които научават.

– Вие ли ще кажете? Лично? – Това е повече молба, отколкото въпрос.

Карвальо закопчава якето си.

– Разбира

се – уверява ги. – Ще я видя веднага щом се върна.

Двамата понечват да се изправят.

– Недейте, моля ви. Сам ще изляза. – Вито изчаква секунда, докато отново седнат. – Още веднъж – искрени съболезнования за загубата ви.

Те кимват и се притискат един в друг. Нежелана прегръдка.

Вито оставя визитната си картичка върху масичката пред тях и излиза тихо от стаята като черна мъгла.

⁶ Помощ! Господине! Помогнете ми! (ит.) – б. пр.

Capitolo XX

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Тетия реже билки пред колибата, когато той идва. Палачът слиза от големия си бял жребец и се приближава. По гърба преминават тръпки като от лед, топящ се по стената на пещера.

Не е очаквала, че ще дойде толкова скоро. От срещата с Песна е изминал само ден.

Ларт държи юздите уверено и потупва животното по главата.

– Идвам да те заведа при Мамарс, ковача на сребро.

– Моментът не е подходящ. – Тетия посочва колибата. – Трябва да се грижа за мъжа си.

– Точно сега е моментът. Щом съм дошъл, тръгваш с мен.

Погледът му я предупреждава, че няма намерение да спори.

Тетия кимва:

– Трябва да му кажа. Да уредя някой да се грижи за него.

Ларт накланя глава към коритото с вода:

– Давам ти време, докато напоя коня. Не повече.

Тетия влиза бързо в къщата. Тевкър спи. Тя коленичи и поставя длан върху лицето му.

– Мъжо – отначало шепне, после казва по-силно: – Тевкър, чуваш ли, мили?

Кожата му е топла и грапава. Устните му най-сетне се размърдват и за миг очите му се отварят. Там, където навремето горяха искри, възпламеняващи чувствата , сега се вижда само мъртвешка млечна белота. Сърцето се къса да го гледа така.

– Тевкър, чуваш ли ме?

Той се усмихва сънливо.

– Аз съм сляп, не глух. Пак бях заспал. Сега, когато не виждам, умът ми като че ли по-често търси утехата на съня.

– Магистратът Песна изпрати човек да ме заведе при него. Чака отвън, трябва да тръгвам. Ще се забавя известно време.

На лицето му се изписва тревога.

– Защо? Магистратът знае за състоянието ми. Уменията ти ще са по-необходими за моята гробница, отколкото за неговата.

– Не говори така! – Паника стяга гърдите . – Ти си този, който му разказа за занаята ми. Вчера ми каза, че ще си помисли какво иска. Предполагам, че праща да ме заведат, защото е решил. – Тя се опитва да звучи въодушевено. – Това е голям шанс за нас, Тевкър. И двамата ще имаме полза, ако угодим на магистрата.