Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Тевкър не казва нищо. Чувства, че вече нищо не зависи от него. Превърнал се е в предмет, който хората местят насам-натам, както им е угодно.

– Ще помоля майка ти да се грижи за теб – Тетия стиска ръката му. – Скоро ще се върна. Пожелай ми късмет.

Целува го по челото.

На Тевкър му се иска да беше по устните. Иска му се да бяха само той и жена му, без онзи ужас, който расте в корема ; без срамната тайна, която се опитват да забравят.

– Нека съдбата да е благосклонна към теб.

Тя не го чува в бързината да излезе и за малко не се сблъсква

с Ларт, който очевидно се кани да влезе в къщата, за да я вземе.

Тетия изтичва покрай мъжагата.

– Трябва да се обадя на майка му и после съм готова – извиква тя, не смеейки да се обърне.

Като провокира търпението на Ларт, човек рискува да освободи ярост, пред която и най-големите смелчаци треперят. Тетия е готова за гневния му рев, за юмрука или за ботуша му, но извергът явно владее гнева си. Въпреки това тя не се бави и щом Ларция обещава да се грижи за Тевкър, изтичва обратно при Ларт, като държи събрана роклята си, за да не се оплете в старите кожени сандали, и в същото време се стреми да не се разголва прекалено, за да не събуди похотта му.

Той възсяда коня и я издърпва с една ръка при себе си. Още преди Тетия да се настани съвсем, животното хуква в галоп и тя се принуждава да се вкопчи в кръста на Ларт, за да не падне. Насочват се на север с бясна скорост. Първо по кардото на града, после по декумана – пътят, преминаващ в посока изток – запад. Кръстовището на двете улици е специално място, тържествено определено от Тевкър при основаването на селището, и къщите са разположени покрай тези две главни артерии. Препускат, докато стигат сребърните мини на Песна.

– Работилницата на Мамарс е отчасти под земята – обяснява Ларт, докато завързва коня за един стълб и сваля Тетия. – Ще ти покажа къде е, но няма да сляза с теб.

Тетия го поглежда изненадано:

– Защо? Да не те е страх?

– Не ме е страх от нищо земно. – Той я хваща за лакътя и я повежда бързо. – Разходките под земята са за гризачите, а аз не търпя компанията на плъхове.

Постройките на мината са разположени зигзагообразно, отчасти вкопани в скалата, като външните части сключват четиридесет и пет градусов ъгъл, преди да изчезнат под земята.

Ларт отваря една очукана врата, зад която се разкрива мрачен влажен коридор, осветен с факли. Пламъците им потрепват от течението.

– Ще те чакам тук – казва Ларт. – Когато свършите, Мамарс ще изпрати да ме извикат.

Capitolo XXI

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, АТМАНТА

Вратата се тръшва зад нея.

Тетия минава по късия коридор, после влиза през друга врата отдясно. Попада в зала, в която може да се събере цяло село и мирише по-зле от сярна яма. Мъже на всякаква възраст трескаво пренасят нажежени до бяло железни тигели от едно работно място до друго. Изглеждат като крадци, отмъкващи парченца от слънцето.

Помещението кънти от оглушителни удари на чук върху наковалня. Огромни огньове бушуват в каменни

пещи, достигащи до самия таван. Горещината е нетърпима. Тетия усеща струйки пот по гърба и между гърдите си. Тръгва напред, като внимава да не се блъсне в някой от минаващите мъже и да не се изгори на нажежените им съкровища.

Внезапно силно съскане я кара да подскочи. Един мъж потапя тигел с разтопен метал в огромно корито с вода. Тетия си поема дъх и продължава нататък.

Вижда редица полуголи деца, седнали като наниз мръсни перли, опрели гръб в грапавата скала. Ровят в големи делви, които държат между коленете си, вадят частици сребро от счуканата руда, покритите им с мазоли разкървавени ръце отстраняват нескъпоценните метали, солите и шлаката.

Друга врата води към втора огромна зала. Охранява се от двама грамадни мъже с бръснати глави и дебели кожени колани, от които висят вериги и ножове. Пазачите изглеждат еднакво, само единият има белег на лявата буза и на дясната предмишница – ясна следа от удар с меч.

– Аз съм Тетия, жена на Тевкър, гадателя. Ларт, слугата на господаря Песна, ме доведе, за да се видя с Мамарс.

Тетия зачаква да отговорят, но мъжете не проронват дума. Оглеждат я внимателно, после онзи с големия червен белег се дръпва и отваря вратата.

В това помещение е по-прохладно. Светлината е по-равномерна.

Едно момче, малко по-голямо от другите, седи с кръстосани крака в далечния ъгъл и предпазливо поглежда гостенката. Мамарс не вдига очи от това, което работи. Изглежда на възрастта на бащата на Тевкър, но много различен във всяко друго отношение. Хилав като клечка, дребен, съсухрен, с проскубана бяла коса и рунтава сива брада. Седи прегънат на две над широка работна маса, каквато Тетия никога не е виждала. Масата е отчасти дървена, отчасти желязна. От краищата стърчат различни по размер метални челюсти като усти на гладни кучета, лаещи за някоя огризка.

Мамарс проговаря с бавен тих глас, сякаш заглушен от буйните косми около устата му.

– Седни. Не мога да спра. Металът почти се втвърди, а още не съм готов.

Тетия сяда на едно паянтово дървено столче срещу него и оглежда обстановката. Масата между тях е покрита с ножове, пили и чукове, много напомнящи нейните инструменти, но по-малки и фини. Странен продълговат камък привлича погледа ; изглежда намазан с различни разцветки на нещо лъскаво. Тя се досеща, че е лидийски камък – инструмент, който се използва за сравняване на проби от най-висококачественото сребро с нови, чието качество още не е определено.

– Готово! – триумфално обявява Мамарс и най-сетне вдига поглед. – Значи ти си тайнствената скулпторка. Виж ти, виж ти!

Слиза от високия дървен стол и става толкова малък, че почти се скрива под масата.

Тетия се изправя и отива от другата страна при него. Той едва стига до раменете .

– Аз съм Тетия, жена на Тевкър, дъщеря на...

Той махва пренебрежително:

– Знам коя си и изобщо не ме интересува кои са съпругът и баща ти. Дай да те погледна. Покажи ми ръцете си.