Първото семейство
Шрифт:
— Ако е така, нямаме ключа.
Шон извади мобилния си телефон и започна да пише на клавиатурата.
— Какво правиш?
— Каквото в наши дни правят всички. Търся го в Гугъл.
Изчака резултатите от търсенето да се появят на дисплея и започна да ги преглежда. Не изглеждаше много уверен.
— Хатка е или актриса, или компания за развлекателни спектакли. А Таийи има нещо общо с арабите от шести век. Изглежда, е някаква племенна група.
— Тероризъм?
— Не мисля. Ще опитам и други комбинации.
Продължи да въвежда комбинации
— Йи.
— Какво е това?
— Вместо Таийи написах само „йи“ и виж какво се получи. — Шон започна да чете от екрана. — Произходът на сричковата азбука „йи“ се губи назад във времето, но се смята, че е повлияна от китайската писменост. Всеки знак представлява отделна сричка. Използвала се е главно за религиозни текстове и тайни писания. На този език говорят милиони хора в китайските провинции Юнан и Съчуан.
— Значи за всичко е отговорно китайско тайно религиозно общество, така ли? — попита Мишел скептично. — Буквите обаче са на латиница, а не са китайски йероглифи.
— Не знам. Просто се опитвам да открия следа.
Набра телефонен номер и вдигна ръка, защото Мишел понечи да каже нещо.
— Ей, Фил… Обажда се Шон Кинг. Да, да, наистина мина много време. Знам. Ами върнах се отново във Вашингтон. Обаждам ти се с един въпрос за нещо като език. Да. Не, не се опитвам да науча чужд език, а да разбера дали нещо е на някакъв език, или не. Да, вероятно не ме разбираш добре. Виж, познаваш ли някого от вашия университет, който да има представа от език, наречен „йи“? От Китай.
Мишел забарабани с пръсти по волана, докато той говореше.
— Да, знам, че не е от големите. Можеш ли обаче да провериш дали някой от катедрата не го познава? Благодаря, задължен съм ти.
Даде номера си на Фил и прекъсна връзката.
Мишел го погледна въпросително и той обясни:
— Мой приятел от катедрата по чужди езици в Джорджтаунския университет. Ще провери и ще ми се обади.
— Еха!
Погледна я сърдито.
— Имаш ли по-добра идея?
Тя понечи да му отговори, но телефонът му иззвъня.
— Да? — Надигна се и погледна през стъклото. — Сега? Да, добре.
Прекъсна линията и изгледа Мишел озадачено.
— Кой беше?
— Специален агент Уотърс от ФБР. Имаме официална покана да участваме в разследването.
Мишел включи на скорост.
— Охо! Джейн Кокс наистина изпълни обещанието си.
15
Уотърс ги посрещна на входната врата. Беше повече от ясно, че агентът на ФБР е бил закачен на къс повод с нашийник и този факт не му се харесваше ни най-малко. Накара ги да обуят найлонови калцуни и ги инструктира да стъпват само там, където стъпва той. Полагаше сериозни усилия да говори учтиво, но не му се удаваше особено и резултатът беше нещо като ръмжене.
— Сигурно е хубаво да имаш приятели по високите места — подхвърли той, когато тръгнаха нагоре по стълбата към спалните, след като минаха
— Можеш да опиташ, но преди това трябва да се справиш с предизвикателството изобщо да имаш приятели — озъби се Мишел. Шон я сръга с лакът в ребрата.
Спряха пред една от спалните. Уотърс отвори вратата. Шон и Мишел прекрачиха прага и огледаха вътре.
Беше стаята на Уила. Същата, която бяха заварили празна, когато оглеждаха къщата онази нощ. Беше спретната и чиста. По стените имаше рафтове с книги, а на бюрото стоеше тънък сребрист лаптоп „Мак“. На едната стена, която всъщност беше заета от огромна черна дъска, беше написано „Уилаленд“.
— Според Джон Дътън Уила е била долу с майка си, когато това е станало. Колийн обаче казва, че е чула Уила да се качва по стълбата — обясни Шон.
— Същото казаха и на нас — изръмжа Уотърс.
— Знаеш ли коя версия е вярната?
— Няма никакви следи Уила да е била нападната на стълбата. Вероятно малката е чула на стълбата самите похитители.
— Някакви следи от взлом?
— Смятаме, че са влезли през задната врата. Не е била заключена. Оттам има стълба, която води на горния етаж. Посочи вляво. — Нататък, по онзи коридор.
— Значи идеята е, че похитителите са влезли през отключената задна врата и са минали стая по стая отзад напред? — попита Мишел.
— Упоили са Колийн, после Джон, после са ударили Тък, убили са Пам и са взели Уила. Това ли е? — попита Шон.
— Това е едната хипотеза — кимна Уотърс.
— А защо не са упоили и Тък? Той ни каза, че е отворил вратата на стаята и нещо го е ударило.
— Тък е едър мъж, а не дете. Може да не са искали да рискуват. По-сигурно е било да го ударят по главата.
— Какво са използвали?
— Докторите взеха проби от, следите по лицата на децата. Прилича на добрия стар хлороформ.
— Смятате ли, че Уила е била нарочена за жертва от самото начало?
— Не непременно. Може първо да са попаднали на нея и да са я хванали. Пам Дътън влиза в стаята, вижда какво става и се спуска на помощ на дъщеря си. Съвсем естествено. Убиват я и отвличат момичето.
Шон поклати глава.
— Да, но всекидневната е в предната част на къщата. Ако наистина са влезли отзад, както смятате, първо щяха да попаднат на Тък, после да влязат при Джон, след това в стаята на Уила и най-накрая при Колийн. Не ми се вярва първо да са убили Пам, после да са ударили Тък и накрая да са упоили децата.
— Освен това — добави Мишел, — когато приближихме, чухме писък. Може би е бил предсмъртният вик на Пам. Тогава лошите момчета вече са били във всекидневната. Тък и двете малки деца вече са били неутрализирани.
— Значи Уила вероятно не е била в стаята си, когато онези са дошли — заключи Шон. — Вероятно е била във всекидневната. Тя е най-голямата, имала е рожден ден. Майка й сигурно я е оставила да стои до по-късно, за да изчака баща си, или я е събудила, когато си е дошъл, за да й честити рождения ден.