Първото семейство

Балдачи Дейвид

Само че проклетият изтърсак току-що уби майка на три деца.

Никой от тях не беше стигнал до положението на Типи. Миналия юни беше станала на трийсет и шест. Беше прекарала там тринайсет години, осем месеца и седемнайсет дни. Знаеше го, защото отбелязваше дните в някакъв въображаем календар, като че ли отброяваше дните, които му оставаха на земята. Типи никога не беше излизала извън тухлените стени на тази сграда. И никога нямаше да излезе.

Дългите крака на Куори сами го насочиха към стаята на дъщеря му.

Отвори вратата, както

го бе правил безброй пъти. Вътре беше тъмно. Отиде до стола, на който беше седял толкова често, че беше изтрил боята. Тръбата за дишане минаваше през шията й, защото така беше по-чисто, отколкото ако минаваше през устата. Имаше апаратура, която поддържаше дробовете й. Мониторът на жизнените й функции писукаше. Имаше и тръба, която довеждаше до ноздрите й кислород от централния източник в стената. Устройство за интравенозно вливане дозираше с помощта на компютър хранителни вещества и медикаменти в кръвоносната система на дъщеря му.

Куори имаше малък ритуал. Погали косата й, която се спускаше покрай лицето върху раменете. Колко пъти беше увивал тази коса около пръста си, когато Типи беше малко момиченце? После докосваше челото й. Челото, което се бърчеше, докато я къпеше, когато беше бебе. После я целуна по бузата. Преди тази буза и скулата бяха меки и приятни за пипане. Сега кожата беше сбръчкана и изсъхнала — много по-рано, отколкото би трябвало.

След този ритуал улови ръката й и започна да й говори. Докато говореше, в паметта му се връщаха фразите, които лекарите сипеха някога пред него и Камерон, когато това се бе случило.

Масирана кръвозагуба.

Кислороден глад на мозъка.

Кома.

И накрая. Необратима.

Думи, които никой родител не би искал да чуе за детето си. Не беше мъртва, но едва ли човек би могъл да е по-близо до смъртта. Въпреки че дишаше с помощта на апарати и скъпи медикаменти. Извади книгата от джоба на якето си, запали малката лампа край леглото й и започна да чете.

Книгата беше „Гордост и предразсъдъци“. Най-известният роман на Джейн Остин беше станал любим на дъщеря му още откакто го свали от рафта в „Атли“ като ентусиазирана тийнейджърка. Този ентусиазъм беше накарал и самия Куори да прочете книгата няколко пъти. Преди Типи да стигне дотук, той винаги си бе представял дъщеря си като копие на Елизабет Бенет от романа на Остин. Елизабет беше интелигентната, жизнената и с бърза мисъл. След като Типи се озова тук, Куори промени мнението си и реши, че дъщеря му повече прилича на Джейн Бенет, най-голямата дъщеря от романа. Мила, но боязлива, разумна, но не толкова умна, колкото Елизабет. Най-съществената й характеристика обаче беше, че вижда в другите хора само доброто. В романа това беше донесло на Джейн щастие, докато в реалността се бе оказало опустошително за Типи Куори. След час той стана и както винаги каза:

— Лежи си тук спокойно, скъпа. Татко ще се върне скоро. Обичам те.

Върна се в „Атли“. След като се излегна на канапето с бутилката джин, последното нещо, което се мярна в ума му, преди да заспи, беше

споменът за Типи като малка — как се усмихваше на баща си.

17

Полетът на „Юнайтед Еърлайнс“, с който се беше прибрал Тък Дътън, не само не беше закъснял, а беше пристигна двайсет минути по-рано поради възможност за незабавно кацане на „Дълес“ и по-бързото отделяне от ръкава на летището в Джаксънвил.

— Значи е имал поне петдесет свободни минути, а не само трийсет — каза Мишел. — Може би дори час.

На следващата сутрин пиеха кафе в едно заведение в Рестън, близо до кантората им. За да се отърват от репортерите, Шон беше направил изявление, което не казваше кой знае какво, но им беше осигурило някакво пространство за маневриране. Въпреки това не се бяха върнали в кантората, а прекараха нощта в хотел, в случай че репортерите пожелаеха да ги атакуват отново.

— Така е.

— Мислиш ли, че е знаел какво се готви?

— Ако е знаел, защо не е останал докрай настрана? Защо е трябвало да се връща само за да го фраснат по главата?

— За да отклони подозренията.

— Мотиви?

— Съпрузите убиват жените си изненадващо редовно — отговори Мишел. — Което е моят мотив да не заставам пред олтара.

— А Уила?

Мишел сви рамене.

— Може да е част от заговора. Уила е отвлечена, но ще я открием някъде жива и здрава.

— Това е струвало пари. Би трябвало разходите да са отразени под някаква форма.

— Няма да е зле, ако получим достъп до финансите на Тък — отбеляза Мишел.

— Знам къде е офисът му.

— Там ли ще отидем сега?

— След като се срещнем с патоанатома. Говорих с нея. Току-що е приключила аутопсията на Пам Дътън.

— Значи наистина познаваш тази дама?

— Чисто и просто се държа приятелски с хората.

— Точно това ме плаши.

Лори Магулас беше на около четирийсет и пет, ниска и пълна, с изрусена дълга коса, вързана на конска опашка.

След като Шон представи Мишел, Магулас каза:

— Изненадана съм, че те виждам, Шон. Мислех, че си решил да изчезнеш завинаги край онова твое езеро.

— Вашингтон някак ме привлича, Лори.

Тя се усмихна.

— Аха. Аз лично обаче нямам търпение да се махна оттук и да намеря своето езеро някъде.

Тя ги поведе през зала с теракотен под, където други хора в бели престилки се бяха навели над масите с мъртъвци. Спряха пред маса от неръждаема стомана, върху която беше положен трупът на Пам Дътън — белязан от раната на шията и стандартния разрез на гръдния кош, направен от Магулас.

— Какво откри?

— Била е в отлично здраве. Вероятно е щяла да живее дълго, ако не беше това — каза тя и посочи разкъсаната шия.

— Количеството на кръвта?

Магулас въведе нещо в лаптопа, поставен до масата за аутопсии, вгледа се в екрана и отговори:

— Доколкото мога да кажа, като вземем предвид кръвта по килима и дрехите й, липсва около половин литър.

— И са взели тази кръв със себе си?

— Острието е срязало сънната артерия и лявата вратна вена. Кръвта й е щяла да изтече за няколко минути.