Първото семейство
Шрифт:
— Имате ли някаква представа кой би могъл да направи подобно нещо, мисис Кокс? — попита Мишел.
— Не, никаква.
— А обикновените заподозрени? — намеси се Шон. — Терористична група? Тъй като първото семейство е добре охранявано, нанасят удар по по-лесна мишена?
— Ако е така — каза Мишел, — скоро би трябвало да се обадят и да поемат отговорност. Да изложат някакви искания.
— Възможно е — съгласи се Шон. — Какво мисли президентът?
— Тревожи се не по-малко
— Имах предвид дали не подозира кой може да го е направил.
— Мисля, че не.
— Той знае ли за срещата с нас? — попита Шон.
— Не виждам причина да му казвам, поне засега.
— Моите уважения, госпожо, но охраната ви от Сикрет Сървис знае — отбеляза Мишел.
— Мисля, че мога да се доверя на дискретността им.
Мишел и Шон се спогледаха. Нямаше агент на Сикрет Сървис, който преднамерено би скрил каквото и да било от президента. Това би означавало сам да сложи край на кариерата си.
— Добре — кимна Шон. — Ако се заемем с това обаче, участието ни рано или късно ще стане известно.
— Ако стане — намеси се Мишел, — можем да кажем, че го правим, защото Шон е приятел на семейството и защото сме били там, когато се е случило. Всъщност се опитаха да ме убият. Можем да се придържаме към тази версия.
Шон кимна и погледна Джейн.
— Разбира се, че можем да играем по този начин.
— Добре.
— Ще трябва да разговаряме с Тък, Джон и Колийн.
— Мога да го уредя. Тък е още в болницата. Децата са при сестрата на Пам в Бетезда.
— Ще ни е нужен и достъп до местопрестъплението.
Мишел отбеляза:
— ФБР е прибрало всички веществени доказателства. Ако наистина искаме да стигнем донякъде, ще трябва да огледаме и тях.
— Ще видя какво мога да направя. В края на краищата се отнася до моето семейство.
— Добре — каза Шон бавно и се вгледа в нея внимателно.
— Значи, ще се заемете? — Джейн сложи длан върху ръката му.
Той погледна към Мишел, която кимна едва забележимо.
— Ще се заемем.
11
Излязоха от църквата. Лимузината, с която бяха дошли, не ги чакаше.
— Връщането не влиза в сметките, предполагам — промърмори Мишел.
Тръгнаха напряко през Лафайет Парк. След малко Шон каза:
— Внимавай! Ето ги, идват.
Двамата мъже крачеха с целенасочена решителност. Единият беше Киселата физиономия, агентът на ФБР. Шон и Мишел знаеха много добре кой е другият. Беше от шефовете на Сикрет Сървис, казваше се Арън Бетак. Отличната му кариера бързо го беше изстреляла на върха и Шон забеляза, че в момента походката му е доста наперена.
Препречиха им пътя.
Шон се престори на изненадан.
— Какво,
Киселата физиономия каза:
— Знаем къде бяхте и с кого говорихте преди малко. Тук сме, за да прекратим това още сега. Последното нещо, от което имаме нужда, са двама каубои… — Той погледна Мишел и се усмихна иронично. — Извинявай, един каубой и една каубойка да провалят всичко.
— Така и не разбрах името ти — обади се учтиво Шон.
— Чък Уотърс, специален агент на ФБР от Вашингтонския отдел.
— Добре беше да го научим — подхвърли Мишел. — Защото досега те наричах тъпак.
— Максуел! — повиши тон Бетак. — Дръж се уважително, по дяволите!
— Покажи ми нещо, което да заслужава уважение, и ще го уважавам — отсече тя.
Уотърс пристъпи до нея и размаха пръст пред носа й.
— Просто стой настрана, малка госпожичке.
Понеже Мишел беше близо десет сантиметра по-висока от Уотърс, отново не му остана длъжна.
— Ако аз съм малка госпожичка, ти си джудже.
— И за твое сведение, Чък — добави Шон, — малката госпожичка може да срита и трима ни по задниците без особено усилие.
Бетак, който беше висок колкото Кинг, но дори с по-широки рамене, се прокашля, хвърли предупредителен поглед на колегата си от ФБР и поклати глава. Лицето на Уотърс пламна, но той видимо се отдръпна.
— Шон — каза Бетак, — ти и Максуел няма да се занимавате с този случай. Точка по въпроса.
— Последния път, когато прегледах кой ми плаща, в списъка не фигурираше правителството.
— Въпреки това…
— Няма да стане. Дойдохме на среща с евентуална клиентка. Приехме да представляваме интересите й. Тук е Америка и в тази страна такива неща са позволени. А сега… чака ни работа по случая.
— Наистина ще съжаляваш за това, Кинг — излая Уотърс.
— През живота си съм съжалявал за много неща — отговори Шон. — И все пак съм стигнал дотук.
Подмина ги и Мишел го последва. Постара се лакътят й да закачи рамото на Уотърс.
Когато се качиха в джипа на Мишел, тя каза:
— Гордея се с теб.
— Не бързай да се радваш. Току-що си създадохме врагове в две от най-мощните агенции на света.
— Дръж се мъжки или си ходи вкъщи.
— Говоря сериозно, Мишел.
Тя включи джипа на скорост.
— Това означава, че трябва да решим случая бързо.
— Мислиш ли, че изобщо е възможно?
— И друг път сме се справяли с трудни случаи.
— Да, но никога не е ставало бързо.
— Позволи ми да бъда умерен песимист. Кой е първи? Тък?
— Не. Децата.