Първото семейство

Балдачи Дейвид

— И най-добрият детектив на света трябва да има някаква следа.

— Така е.

— Значи няма новини от похитителите? — попита Мишел.

— Нищо след купичката и лъжицата.

— Странно — отбеляза Шон.

— Всичко около отвличането е странно. — Гласът на Бетак прозвуча особено.

— Но и всичко е отлично планирано. Ако с Мишел не се бяхме оказали в къщата неочаквано, щяхме да знаем още по-малко. Значи мислиш, че похитителите ще се обадят?

Бетак сви рамене.

— Нещата

са такива, каквито са.

— Нещо за надписите по ръцете на Пам?

— Не съм чул нищо ново.

Шон погледна Мишел и каза:

— Спомням си първия път, когато видях Пам. Наистина беше страхотен човек. Невероятна майка. Ти познаваше ли я изобщо?

Подхвърли го небрежно, но се втренчи в Бетак изпитателно.

— Не съм имал удоволствието — отговори той невъзмутимо. — Дойдох да изкажа съболезнования на първата дама.

Шон погледна към вратата, където се мярна Джейн Кокс с няколко от сътрудниците си.

— Тя е страхотен човек.

— Вие двамата имате ли нещо ново по случая?

Мишел отговори първа:

— Ако имахме, вече щяхме да сме информирали Уотърс.

— Важното е да се намери Уила — добави Шон. — Не ни интересува кой ще си припише заслугите.

— Хубава философия — отбеляза Бетак и глътна остатъка от питието си. — И се среща рядко в този град.

— Това обаче означава всички да играят по тези правила и да казват всичко, което знаят — добави Мишел, вперила очи в Бетак.

Агентът забеляза изражението й, погледна Шон, после пак Мишел.

— Намекваш ли нещо?

— Тък Дътън те е видял с жена си, когато се е знаело, че е заминал извън града — сниши глас Шон.

— Греши.

— Описа те доста точно. И на погребението те разпозна.

— Много хора изглеждат като мен. И защо да се срещам с Пам Дътън?

— Надявах се ти да ни кажеш.

— Не мога, защото не се е случвало.

Шон се втренчи в него продължително, после каза:

— Добре, значи Тък греши.

— Точно така. Греши. Извинете ме.

И той се отдалечи.

Мишел се обърна към Шон.

— Колко време ще мине според теб, преди да се свърже с онзи, за когото работи?

— Не много.

— Значи просто да чакаме?

Шон се огледа, после видя Тък, който минаваше наблизо.

— Всъщност писна ми да чакам.

48

Уила прочете последната книга, сложи я на купчината върху останалите, седна на кушетката и се вторачи във вратата. Когато четеше, забравяше къде е. След като прелистеше последната страница, отново си даваше сметка, но не къде е, а по-скоро какво е.

Затворник.

Нямаше да види близките си отново. Беше сигурна.

Чу

стъпките и замръзна. Беше едрият. Възрастният. Познаваше стъпките му. Вратата се отвори и след няколко секунди той се появи. Затвори вратата зад гърба си и застана до нея.

— Добре ли си, Уила?

После седна на масата и сложи ръце в скута си.

— Прочетох всички книги.

Той отвори раницата си, извади нова купчина и ги сложи на масата.

— Ето.

Тя ги погледна.

— Значи ще стоя тук още дълго?

— Не. Няма да е много дълго.

— И ще се върна при нашите?

Той извърна поглед.

— Хареса ли ти жената, която е тук?

Уила го гледаше от упор.

— Страхува се. И аз се страхувам.

— Всички се страхуваме по един или друг начин.

— Ти защо се страхуваш? Аз не мога да те нараня.

— Надявам се книгите да ти харесат.

— Има ли някоя, в която детето накрая умира? За да се приготвя за онова, което ме чака?

Той стана.

— Говориш, сякаш не си ти, Уила.

Тя също стана. Макар да беше две педи по-ниска, се държеше като равна с него.

— Не ме познаваш. Може да си научил разни неща за мен, но не ме познаваш. Нито пък семейството ми. Направи ли им нещо? Кажи ми! — настоя тя.

Куори зашари с очи, но избягваше погледа й.

— Ще те оставя да поспиш. Май имаш нужда от сън.

— Остави ме на мира! — извика тя силно и твърдо. — Не искам да те виждам повече!

Куори улови дръжката на вратата.

— Искаш ли да видиш онази жена пак?

— Защо?

— Ще има с кого да си поприказваш, Уила. Освен с мен. Разбирам защо не ме харесваш. Ако бях на твое място, и аз нямаше да се харесвам. Не ми допада това, което правя. Ако знаеше цялата истина, може би щеше да ме разбереш по-добре. Може би нямаше…

— Ще я видя — прекъсна го Уила ядосано и му обърна гръб.

— Добре — отвърна тихо Куори.

Следващите й думи го накараха да се вцепени.

— Това свързано ли е с дъщеря ти? Онази, която вече не може да чете?

Той се обърна бавно и се втренчи в нея.

— Защо каза това? — Гласът му прозвуча твърдо и гневно.

Уила го гледаше в очите.

— Защото и аз съм нечия дъщеря.

Така е, помисли си Куори. Просто не знаеш чия.

Излезе и заключи.

След няколко минути вратата се отвори пак.

Жената прекрачи прага, а Куори остана вън.

— Ще се върна след час — каза той.

Затвори вратата, а Даян Уол пристъпи плахо напред и седна на масата. Уила отиде при нея и засили леко светлината от фенера.