Първото семейство

Балдачи Дейвид

— Не може да си позволи да изпусне и един глас — отбеляза Мишел саркастично.

Джейн излезе с брат си и децата. Няколко агенти тръгнаха с тях, но повечето останаха с президента. Шон наблюдаваше случващото се и си мислеше, че този живот е по-важен от живота на всички други. Първата дама също беше важен обект, но в света на Сикрет Сървис животът й се класираше доста по-надолу от живота на президента, така че ако трябваше да избират, решението нямаше да е трудно.

Мишел като че ли разбра какво си мисли, защото

попита:

— Чудил ли си се някога как би постъпил ти?

— За какво?

— Ако трябва да избираш между президента и жена му. Кого би спасил?

— Мишел, знаеш, че има едно правило, което ти набиват в главата още с постъпването в Сикрет Сървис и то е точно това. Не можеш да допуснеш президентът да умре.

— Ами ако извърши престъпление? Или пък ако превърти и нападне първата дама? И видиш, че е готов да я убие? Какво ще направиш? Ще го очистиш или ще я оставиш да умре?

— Защо водим този разговор? Погребението не е ли достатъчно потискащо?

— Чудех се.

— Добре, чуди се. Аз не искам да участвам.

— Говоря само хипотетично.

— Реалността ми създава достатъчно проблеми.

— Ще се срещнем ли с първата дама?

— След последния телефонен разговор не съм толкова сигурен. Дори не съм сигурен, че все още сме от един и същи отбор.

— Защо го казваш?

Шон въздъхна.

— Говоря глупости — отвърна той. Погледна към мъжа, който приближаваше към тях, и добави: — А днешният ден става все по-хубав и по-хубав.

Мишел вдигна глава и видя агент Уотърс.

— Струва ми се, че ви помолих да не напускате града — каза Уотърс рязко.

— Не си — отговори Мишел. — Струва ми се, че ни помоли да сме на разположение за допълнителни разпити. — Ето ни. На разположение сме.

— Къде бяхте?

— В Тенеси.

— Защо в Тенеси? Ако сте открили нещо, което криете…

— Не. Бяхме на погребение.

— На кого?

— На майка ми.

Уотърс я изгледа внимателно, като че ли преценяваше дали не го лъже. Изглежда, заключи, че казва истината, защото кимна.

— Съжалявам. Неочаквано ли беше?

— Убийствата обикновено са неочаквани — отвърна Мишел и тръгна към редицата паркирани коли.

Уотърс се обърна към Шон.

— Сериозно ли говори?

— Боя се, че да.

— По дяволите!

— Трябваме ли ти за нещо?

— Не. Не и в момента.

— Добре.

Шон настигна Мишел и преди да се качат в джипа й, чуха стъпки зад гърба си. Приближаващият беше останал без дъх.

Тък Дътън приличаше на човек, пробягал цял километър. Лицето му беше зачервено и дишаше тежко.

— Тък? Какво има, по дяволите!? — попита Шон. — Излизаш от болницата. Не трябва да тичаш така.

Тък се закашля, но се подпря на джипа и кимна към президентската лимузина. Джейн Кокс и съпругът й тъкмо се качваха, заобиколени от агентите.

— Онзи,

когото видях с Пам — отвърна Тък на пресекулки.

— Какво за него? — попита Мишел.

— Тук е.

— Къде? — сепна се Шон и се заозърта.

— Ей там.

Сочеше към лимузината.

— Кой точно?

— Едрият до лакътя на президента.

Шон погледна нататък, после към Тък и Мишел.

— Арън Бетак? — промърмори той учудено.

Дъждът се усили.

47

Дадоха прием за присъствалите на погребението. Не в Белия дом, а в Блеър Хаус, на отсрещната страна на улицата. Всъщност това бяха четири свързани сгради, чиято обща площ надхвърляше площта на Белия дом. Обикновено тази резиденция се използва за настаняване на чуждестранни държавни глави или други важни гости. През петдесетте години на двайсети век там дори беше живял Хари Труман със семейството си, докато в Белия дом правели основен ремонт. Днес обаче там щяха да се съберат близките на Пам Дътън, за да си спомнят за нея на чаша питие и хапки, приготвени от първокласните готвачи на Белия дом.

Шон и Мишел минаха през металотърсача, после под дългия брезентов навес, провериха ги още веднъж на входа на сградата и ги пуснаха да влязат. И двамата бяха влизали вътре по служба, докато бяха в Сикрет Сървис. Сега обаче за пръв път бяха гости. Взеха си по чаша питие от минаващ наблизо сервитьор и застанаха в един ъгъл. Влязоха президентът и Джейн, а малко след тях Тък и децата.

— Ето го — каза Мишел.

Шон кимна. Арън Бетак влезе в залата и я огледа сантиметър по сантиметър, както би постъпил всеки агент, който някога е работил в службата, съвсем инстинктивно. Беше навик, който не се забравя. И не може да се изкорени.

— Как смяташ да постъпим? — попита Мишел.

— Не може да ни уволни, ако го попитаме.

— Така е, дали обаче няма да си навредим, ако се издадем, че знаем за срещите му с Пам?

— Ето големия въпрос. Хайде да се завъртим около него и да видим дали сам няма да предложи отговорите.

Изчакаха, докато Арън се отдели от една група и влезе в съседна стая.

— Ей, Арън — извика му Шон, след като с Мишел го последваха.

Бетак им кимна, но не каза нищо. Шон погледна чашата в ръката му.

— Днес не си на работа, така ли?

— Дойдох да изкажа съболезнованията си.

— Тъжен ден — отбеляза Мишел.

Бетак дрънна с бучките лед в чашата си, захапа бисквитка и кимна.

— Отвратителен ден от начало до край.

— Имаш предвид нещо друго, освен погребението? — попита Шон.

— Няма новини за момичето. Първата дама не е доволна.

— Но ФБР работи по случая на пълни обороти. Преди малко видях Уотърс. Няма вид на човек, който се отказва лесно.

Бетак се наведе напред.