Първото семейство

Балдачи Дейвид

Когато свърши, Дан Кокс целуна жена си, обърна се и заспа. Утре „Еър Форс 1“ щеше да е готов много рано, а дори и неуморният Дан Кокс се нуждаеше от няколко часа сън, преди отново да поеме на път.

Първия път, когато правиха любов в същото това легло, Джейн бе започнала да се смее. Това не се понрави особено на току-що положилия клетва президент и той попита какво има. Отговорът й го развесели:

— Не мога да повярвам, че ме чука президентът на Съединените щати.

Сега Джейн лежа половин час будна, после стана,

взе душ, облече се и изненада агентите на Сикрет Сървис, като отново се върна долу. Отвори вратата на кабинета си, затвори след себе си, отключи бюрото и извади писмото с ключа.

Кога щеше да получи следващото? Какво щеше да пише в него? Какво щеше да направи тогава?

Погледна часовника си. Беше късно, но тя беше първата дама.

Набра номера, събуди го.

Шон Кинг попита сънено:

— Джейн?

— Съжалявам за късния час. Ще дойдеш на погребението, разбира се.

Това изобщо не беше въпрос.

— Странното е, че току-що бях на друго погребение.

— Какво?

— Дълга история. Да, смятам да дойда.

— Тък ми каза, че си се обаждал.

— А каза ли ти за какво говорихме?

— Това беше грешка, Шон. Съжалявам. Трябваше да ти кажем истината в самото начало.

— Да, трябваше.

— Безпокоях се, защото…

— Защото брат ти е изневерявал на жена си? — подсказа той.

— Защото всичко това може да се отрази зле на кампанията.

— Не можем да го допуснем, нали?

— Моля те, остави цинизма. Сега е излишен.

— Безпокойството ти е оправдано. Само че направих допълнителна обиколка. Пропиляхме време, а не можем да си го позволим.

— Значи мислиш, че това няма нищо общо с изчезването на Уила?

— Мога ли да съм сигурен, че е така? Не. Професионалният ми инстинкт обаче ми казва, че няма нищо общо.

— Какво тогава?

— Разкажи ми за Уила.

— Какво по-точно?

— Пам е родила само две деца със секцио.

Кръвта във вените на Джейн сякаш замръзна.

— Пам имаше три деца, както много добре знаеш.

— Така е, но не е родила и трите. Аутопсията го потвърди. Разказах на Тък. Мислех, че ще сподели с теб.

Тък, разбира се, беше споделил с нея, но тя нямаше намерение да го казва на Шон.

— Добре, какво точно искаш да кажеш?

— Че едно от децата не е било на Пам. Дали е било на Тък от друга жена? Уила ли е това дете?

— Не мога да отговоря на въпроса ти.

— Не можеш или не искаш?

— Какво общо има това със случилото се?

Шон седна на леглото в хотелската си стая.

— Сериозно ли ме питаш? Общото е, че ако Уила не е дъщеря на Пам, зад отвличането могат да стоят истинската й майка или баща, или и двамата.

— Уила беше на дванайсет. Защо им е било да чакат толкова дълго?

— И аз това се питам, но истината е, че нямам отговор. Но съм убеден, че той ще ми е нужен, за да открием Уила. Е, ще ми помогнеш ли?

— Не знам нищо.

— Добре.

Ако е дъщеря на Пам, преди дванайсет години Пам трябва да е била бременна с нея. Била ли е?

— Аз… тя… Сега си спомням, че тогава не живееха тук. Бяха в Италия. Заради бизнеса на Тък. И сега, като се замисля, върнаха се малко след като се роди Уила.

Шон се облегна на възглавницата.

— Добре, това е удобно. Значи не знаеш със сигурност дали е била бременна. Не си виждала никакви снимки? На майката и бебето в болницата? На празненство за новородено? Не си ги посещавала в Италия?

— Отново ставаш циничен — отбеляза тя студено.

— Не. Истината е, че съм учтиво настоятелен.

— Добре, признавам, че не мога да ти кажа със сигурност дали Уила е дъщеря на Пам, или не. Винаги съм смятала, че е. Да кажем така — не е имало причини да не смятам, че е.

— Добре. Ако криеш нещо, рано или късно ще стигна до него и резултатът може и да не ти хареса.

— Заплашваш ли ме?

— Да заплашваш член на първото семейство е криминално престъпление, а аз съм от добрите, както е известно. Ще се видим на погребението, мисис Кокс.

Затвори телефона.

Джейн отново заключи писмото с ключа в бюрото си, после се върна в спалнята. Докато се събличаше и лягаше, чуваше лекото хъркане на мъжа си. Никога не бе имал проблеми със заспиването. Дори след безкрайните разговори по телефона до малките часове на нощта, след като най-накрая оставеше слушалката затоплена след безкрайни консултации във връзка с държавните дела, измиваше зъбите си, лягаше и на петата минута вече спеше. На нея й бяха нужни часове, а понякога изобщо не успяваше да заспи.

Легна настрани и си представи лицето на Уила, видя как й кима, как я умолява.

Помогни ми, лельо Джейн. Спаси ме. Нуждая се от теб!

44

— Какво е станало, Гейбриъл? Изглеждаш като болен. Куори гледаше малкото момче през голямата кухненска маса.

— Не спах добре последните две нощи, мистър Сам — отговори момчето жално.

— Децата трябва винаги да спят добре. Да не би да ти тежи нещо?

Гейбриъл не можа да го погледне в очите, когато отговори:

— Нищо особено. Ще се оправя.

— Днес нямаш ли училище? — попита Куори. — Защото, ако имаш, ще изпуснеш автобуса.

— Нямам. Ден на учителя е. Мислех да помогна на мама на полето, а после да почета малко.

— Трябва да поговоря с майка ти, когато се върна от града.

— За какво?

— За лични неща.

Гейбриъл помръкна.

— Не съм направил нищо лошо, нали?

Куори се усмихна.

— Да не мислиш, че целият свят се върти около теб? Не. По работа. Ти можеш да почистиш масата с инструментите в плевнята. Изхвърли всичко, което е ръждясало, и ще ти дам още една марка.