Първото семейство

Балдачи Дейвид

— Какво ще кажеш да вечеряме? — попита Шон най-накрая. — Аз черпя. И можем да продължим да четем.

Отидоха до един ресторант наблизо.

— Значи наистина мислиш, че си оправила отношенията с баща си?

Мишел кимна.

— Мисля, че да. Искам да кажа, че и двамата трябва да работим върху това. Не съм била най-добрата и любеща дъщеря на света.

— Или сестра — добави Шон.

— Благодаря, че ми го напомни.

Докато вечеряха, тя го погледна притеснено.

— Шон… Онова, което се случи в

къщата на баща ми…

— Е?

— Няма да се повтори повече.

— Ако обаче се повтори, можеш да разчиташ на мен, нали? В живота малко неща са гарантирани, но това е едно от тях.

— И ти можеш да разчиташ на мен, надявам се, че го знаеш.

— Нали сме партньори, за да се справяме с всякакви подхлъзвания по пътя. Това е. Заедно.

— Заедно.

Подаде й папка и каза:

— А сега да се хващаме за работа.

Преди да отвори папката, Мишел се приближи до него и го целуна по бузата.

— И на какво дължа това?

— На факта, че се справяш с подхлъзванията дяволски добре и че не се възползва от една жена, когато имаше тази възможност.

69

— Може ли да видя дневната светлина?

Куори беше долетял до рудника и сега наблюдаваше Уила в килията й.

— Защо искаш да видиш дневната светлина?

— Защото не съм я виждала отдавна! Липсва ми! Обичам слънцето!

— Не можеш да избягаш. Никой няма да те чуе, ако викаш за помощ.

— Значи няма никаква причина да не ми позволиш — бе логичният отговор на момичето.

— Какво си говорихте с другата жена онзи ден?

— За разни неща. Харесвам я.

— Не беше я виждала преди, нали?

— Къде да я видя? — учуди се Уила, вперила големите си очи в него.

— Мисля, че няма проблем да видиш дневната светлина. Хайде.

Последва го навън. Докато крачеха по дългата галерия, Уила попита:

— Може ли да дойде и Даян?

— Не виждам защо не.

Взеха Даян и двете последваха високия Куори до изхода. Докато крачеха, очите на Уила шареха наоколо и попиваха детайлите, а Даян беше вперила мрачен поглед в тила на Куори. Зад тях се мъкнеше Даръл. Лицето му още беше отекло от схватката с баща му. Настроението му бе мрачно.

Едно от нещата, които Уила забеляза, бяха кабелите, опънати в някои от проходите. Преди не бяха там. Нямаше представа за какво са, но интуитивно заключи, че не предвещават нищо добро.

Куори отключи вратата и двете примижаха, за да свикнат очите им с ярката светлина.

— Денят днес е хубав — отбеляза Куори начело на малката група.

Денят наистина беше хубав. Небето беше светлосиньо и безоблачно. Ветрецът от запад беше топъл и лек. Седнаха на голяма скала и се огледаха. Уила беше заинтригувана, Даян Уол беше безразлична, а на няколко крачки встрани Даръл се мръщеше.

— Къде си се научил да летиш? — попита

Уила и посочи малкия самолет на затревената ивица.

— Във Виетнам. Нищо не може да те научи по-добре да летиш от войната. Защото, ако не летиш както трябва, проблемът не е, че няма да стигнеш навреме, а че няма да стигнеш изобщо.

— Качвала съм се на самолет — каза Уила. — Миналото лято със семейството ми пътувахме до Европа. Летяла съм и до Калифорния. Ти летяла ли си със самолет? — попита тя Даян.

— Да — отговори Даян нервно и посочи машината на Куори. — Но не с такъв. С големи самолети.

— А какво работиш точно? — попита Уила.

— Слушай, Уила, не съм в настроение за разговори, разбираш ли? — отвърна тя и погледна предпазливо Куори.

— Добре де — каза невъзмутимо момиченцето. — А мога ли да сляза там? — попита тя Куори и посочи пистата.

— Разбира се. Да вървим.

Спуснаха се по късия склон. Куори държеше Уила за ръка. Когато стигнаха до равното, той я пусна и продължиха един до друг.

— Това твоя планина ли е?

— По-скоро е хълм, а не планина, но да, мой е. Поне е бил на прадядо ми, а аз съм го получил в наследство.

— Сигурен ли си, че си казал на семейството ми, че съм добре?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо?

— Даян смята, че не си се свързал с майка й, за да й кажеш, че е добре.

— Истина ли е? — Куори се обърна назад към Даян, която седна на един камък с много нещастен вид.

Уила веднага добави:

— Не й се сърди. Ние само си приказвахме. — Поколеба се за момент. — Ти обади ли се на майка й?

Куори не отговори и продължи напред.

Уила трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Как е дъщеря ти?

Куори спря.

— Защо са всичките тези въпроси, момиче? — попита той навъсено.

— А защо не?

— Това е още един проклет въпрос. Отговори на моя!

— Нямам какво друго да правя — отвърна тя простичко. — Сама съм през повечето време. Прочетох всички книги, които ми донесе. Даян не говори много, когато сме заедно. Повечето време плаче и ме прегръща. Мъчно ми е за нашите и сега виждам слънцето за пръв път, след като се опитах да избягам. Гледам да издържа. По-хубаво ли щеше да ти е, ако пищях и се мятах, и плачех непрекъснато? Мога и така, ако искаш…

Куори тръгна отново. Тя го последва.

— Всъщност имам две дъщери. Много по-големи от теб. Възрастни.

— Питах за онази, която вече не чете. Как е тя?

— Не е много добре.

— Мога ли да задам още въпроси? Или ще се ядосаш?

Куори спря, вдигна камък от земята и го хвърли на двайсетина метра.

— Добре, задавай.

— Много ли е болна?

— Знаеш ли какво е кома?

— Да.

— Е, това е болестта й. В кома е от повече от тринайсет години. Повече, отколкото ти си живяла.