Първото семейство
Шрифт:
Куори хвърли убийствен поглед на Даян и тя се сви край стената.
— Уила… престани!
Тя обаче продължаваше да го удря с юмруци по разранената устна. Не можеше да я накара да спре.
— Даръл! — изрева Куори.
Синът му се втурна вътре със спринцовка в ръка. Свали капачето от иглата и я заби в ръката на Уила. След две секунди тялото й се отпусна в ръцете на Куори. Той я подаде на сина си.
— Занеси я в стаята й.
Когато остана насаме с Даян, Куори попита:
— Какво й каза, по дяволите?
— Нищо. Кълна се. Питаше за семейството
— Каза ли й, че си й майка?
— Не, никога не бих направила такова нещо.
— Какво тогава се случи?
— Виж какво, убил си майка й.
— Не, не съм.
— Каза ми, че е мъртва. Така ли е?
Куори погледна към вратата, после пак към нея.
— Беше нещастен случай.
— Сигурна съм — каза тя саркастично.
— Каза ли й, че майка й е мъртва? — попита той. Гневът му нарастваше.
— Не, но тя е умно дете. Казах й, че не може да ти се вярва. Тя се досеща, че нещо не е наред. И ако ни пуснеш да си вървим, рано или късно ще разбере.
Куори се намръщи изпод рунтавите си вежди.
— Не е трябвало да й казваш това.
— Е, ти не трябваше да убиваш майка й, случайно или не. И на първо място, не трябваше да ни отвличаш. Освен това вече пет пари не давам дали ще ме убиеш. Дано се пържиш в ада, мистър Сам!
— Вече съм в ада, госпожице. Там съм от години.
Той затръшна вратата след себе си.
70
Джейн Кокс погледна в пощенската кутия и си пое дъх. Досега всеки път, когато проверяваше, кутията беше празна. Днес обаче вътре имаше бял плик. Тя се огледа, вдигна чантата си близо до кутията и мушна плика вътре.
Тъкмо се беше качила в лимузината, когато на стъклото се почука. Джейн погледна шефа на охраната си и каза:
— Да тръгваме.
Вместо това обаче вратата на колата се отвори и пред нея застана агент Чък Уотърс.
— Трябва да ми дадете писмото, мисис Кокс.
— Извинете, кой сте вие?
Уотърс вдигна значката си.
— ФБР. Нужно ми е писмото — настоя той.
— Какво писмо?
— Писмото, което току-що взехте от пощенската кутия вътре. — Той посочи зад гърба си към пощата.
— Не знам за какво говорите. Сега, моля, оставете ме на спокойствие. — Обърна се към шефа на охраната си и му каза: — Дрю, кажи му да си върви.
Дрю Фулър, агент ветеран от Сикрет Сървис, я погледна смутено.
— Мисис Кокс, ФБР ви наблюдава от самото начало.
— Какво? — възкликна тя.
От примирения поглед на Фулър личеше, че си дава сметка колко бързо може да бъде понижен в недалечно бъдеще.
Уотърс каза:
— Имам заповед да претърся чантата и дрехите ви. — Уотърс вдигна някакъв лист.
— Не можеш да направиш това! Не съм престъпник!
— Ако разполагате с доказателство от ключова важност в разследване на отвличане, и ако съзнателно го прикривате, значи сте престъпник, госпожо.
— Какво нахалство!
— Просто се опитвам да върна племенницата ви у дома. Приемам, че това е и вашето желание.
— Как
Уотърс погледна Фулър.
— Може да стане лесно или трудно. Зависи от нея.
— Мисис Кокс — обади се Фулър, — Сикрет Сървис е в течение на разследването на ФБР и официалната позиция е, че нямаме право да им пречим. Адвокатите на Белия дом също приемат тази позиция.
— Значи цари пълно съгласие между всички. Всички, които са действали зад гърба ми. Съпругът ми влиза ли в това число?
— Не мога да го обсъждам — отвърна бързо Фулър.
— Е, аз пък мога. И ще говоря, когато се прибера в Белия дом.
— Разбира се, това е ваше право, мисис Кокс.
— Не, това ще бъде моята мисия!
— Писмото, мисис Кокс — намеси се Уотърс. — Въпросът е много деликатен.
Тя бавно отвори чантата си и бръкна вътре.
— Госпожо, ако не възразявате, ще го взема сам.
Тя му хвърли поглед, който вероятно щеше да помни, докато е жив.
— Първо да видя заповедта.
Той й подаде листа. Тя го прочете бавно, после отвори чантата си.
— Вътре имам й червило, ако имате такива наклонности…
Той погледна в чантата и каза:
— Писмото ще е достатъчно, госпожо.
Уотърс измъкна плика и тя щракна закопчалката на чантата си толкова бързо, че едва не защипа пръстите му.
— Това ще ти струва значката! — тросна се тя и се обърна към Фулър. — Сега може ли да тръгваме?
Фулър веднага кимна на шофьора.
— Давай.
Когато стигна на Пенсилвания Авеню 1600, Джейн веднага се качи в семейния апартамент. Свали връхната си дреха, обувките, влезе в спалнята, заключи вратата и седна на леглото. Отвори чантата си и мушна ръка под разпраната подплата. Извади писмото и го разгледа. Беше адресирано до нея чрез пощенската кутия. Написано на машина. Отвори го. Вътре имаше само един лист, също написан на машина.
Джейн знаеше, че е под наблюдение. Когато отвори пощенската кутия и видя вътре писмото, вдигна чантата си нагоре и го мушна под подплатата, която беше разпрала предварително. Писмото, което даде на Уотърс, беше нейно творение, написано на пишеща машина, която намери в склада на Белия дом. Беше го сложила в чантата си, преди да отиде да провери пощенската кутия. Кой мъж би решил да проверява подплатата на чантата й, след като до козметиката й имаше друго писмо? Дори беше хвърлила в чантата си флакон лекарство за менопаузата, така че още повече да смути онзи, който щеше да бърка в чантата й, и да го накара да не се заглежда много.
Пликът, който беше получила чрез кухненския персонал на Белия дом, беше бял, така че беше решила, че и следващото писмо ще е в бял плик. Знаеше, че докато вадеше плика от пощенската кутия, следящите я щяха да зърнат за миг плика.
Знаеше и че щом писмото пристигне, ще й го поискат. Имаше си източници в Белия дом. Беше като Сикрет Сървис — беше невъзможно тя да не знае нещо от случващото се в Белия дом. ФБР и заповедта за обиск не бяха изненада за нея. Е, беше заблудила прехвалената агенция.