Първото семейство
Шрифт:
— Знам — отвърна той бавно. — Точно навреме.
— Какво искаш? — попита Джейн рязко. — Ако си наранил Уила…
— Знам, че милион хора вероятно се чудят къде си отишла, така че остави ме да говоря аз и скоро ще приключим — прекъсна я той.
— Добре.
— Племенницата ти е добре. Майка й също е при мен.
— Майка й е мъртва! Ти я уби! — тросна му се Джейн.
— Имах предвид истинската й майка. Познавахте я като Даян Райт. Сега е Даян Уол. Омъжи се, премести се и започна живота си отначало.
Джейн стоеше в дамската тоалетна, стиснала слушалката, и се чувстваше, сякаш някой я бе ударил в главата. Протегна ръка и се подпря на стената, за да запази равновесие.
— Не знам какво…
Той пак я прекъсна:
— Ще ти кажа какво трябва да направиш, ако искаш да видиш Уила жива.
— А откъде да съм сигурна, че е при теб?
— Тогава слушай.
Куори включи касетофона и го пусна, после го приближи до микрофона. Беше записвал тайно Уила и Даян, когато ги посещаваше.
— Първо Уила — каза той.
Гласът на момчето звучеше съвсем ясно, докато разпитваше Куори за отвличането й.
— Сега Даян. Реших, че ще искаш да чуеш какво си казахме по повод на това, че е изоставила дъщеря си.
Чу се гласът на Даян и после на Куори, който обясняваше за резултатите от анализите на ДНК.
Изключи устройството и взе телефона.
— Сега доволна ли си?
— Защо постъпваш така? — попита Джейн глухо.
— Заради справедливостта.
— Справедливост? Кой пострада, че Уила беше осиновена? Направихме й услуга, жената не я искаше. Познавах семейство, което я искаше.
— Истината е, че не ме интересува Даян Уол или радостта на брат ти и жена му, че са осиновили дете. Уила и Даян ми бяха нужни, за да привлека вниманието ти.
— Защо? — повиши глас тя.
— Мисис Кокс? Всичко наред ли е?
Беше жената, която пазеше пред тоалетната.
— Говоря с някого — отговори Джейн веднага. — По телефона — добави бързо.
Сложи слушалката до ухото си навреме, за да чуе думите на Куори.
— Името Типи говори ли ти нещо, или просто си го изхвърлила от паметта си?
— Типи?
— Типи Куори, Атланта — добави той по-силно, вперил поглед в снимката на дъщеря си.
Една секунда, две секунди, три секунди.
— Боже мой!
— Това е подходящо възклицание.
— Слушай, моля…
— Не, ти слушай. Знам всичко. Знам имена, дати и места. Сега ще ти дам местоположението на едно летище, на което трябва да отидеш. След като пристигнеш, трябва да отидеш на място, за което ще ти дам много точни координати. Само ги дай на вашите летци. Те знаят какво означават. Това са предимно числа, така че извади лист и химикалка и пиши. Сега. Няма място за грешки.
Джейн започна да рови в чантата си, за да извади лист и химикалка.
— Добре — обади
Той й продиктува местоположението на летището и допълнителните координати.
— Искаш да отида там?
— Не, по дяволите! Искам да отидете двамата!
— Двамата? Кога?
Куори погледна часовника си.
— След девет часа. Точно. Нито минута по-рано или по-късно, ако искаш онова малко момиче да продължи да диша.
Джейн погледна часовника си.
— Невъзможно е. Тази вечер е в града, но утре лети до Ню Йорк. Ще говори в ООН.
— Може да има среща и с Бог, не ме интересува. Ако не сте там точно след девет часа, следващия път, когато видиш Уила, тя няма да може да те види. И всичките ДНК тестове ще попаднат в медиите, заедно с всичко останало. Имам доказателства за всичко. Години от живота си съм се занимавал само с това. Ти ни хвърли в калта, госпожо, и продължи да си живееш живота. Е, време е за разплата. Времето на Типи. Моето време!
— Добре, моля те, ако можеш само да ни дадеш…
— Ще ти кажа какво да правиш, когато стигнеш там. И изпълнявай точно, защото, ако не го направиш или ако извикаш ФБР, ще разбера. Ще разбера веднага и Уила ще умре. Истината ще излезе наяве и старият Дани няма да види втори мандат. Гарантирам ти го!
От очите на Джейн се стичаха сълзи.
Сълзи се стичаха и от очите на Куори, докато гледаше двете най-важни жени в живота му — и двете напуснали го завинаги. Заради жената, с която сега разговаряше. Заради нея. И заради него.
— Слушаш ли? — попита той тихо.
— Да — изпъшка тя.
Той й даде инструкциите.
— И ако ги изпълним, Уила ще бъде свободна? — попита Джейн. — И ти няма… няма да кажеш?
— Давам ти думата си.
— И това е всичко? Как бих могла да ти имам доверие? Дори не знам кой си!
— Знаеш кой съм.
— Знам ли? — стъписа се тя.
— Разбира се, че знаеш. Аз съм най-страшният ти кошмар. И искаш ли да ти кажа защо? — Джейн мълчеше. — Защото вие двамата бяхте моят най-страшен кошмар.
— Ти ли си баща й? — попита Джейн глухо.
— Часовникът започва да тиктака сега — отвърна Куори, — така че по-добре започвай да действаш. Това не е като с мъжа ти да се качите на някое такси. Цялата ви власт сега не е ли наистина прекрасно нещо? Действайте бързо.
Той затвори, хвърли телефона в другия край на стаята и седна изтощен. После грабна ръжена, нажежи края му в огъня, нави ръкава си и прогори последната черта върху ръката си. Сега знакът беше пълен. Болката беше ужасна. С всяко ново изгаряне не ставаше по-леко. Ставаше по-болезнено. Но той не издаде нито звук, не се намръщи, не извика. Просто гледаше снимката на Типи, докато го правеше.