Първото семейство

Балдачи Дейвид

— Познавате ли го?

— Чувал съм за него. Защо мислиш, че го няма?

— Няма го пикапа — отговори момчето.

— А защо плачеше, когато дойдохме?

— Ами… ей така.

— Трябва да има някаква причина — подкани го Мишел внимателно.

— Ти винаги ли имаш причина, когато плачеш? — попита Гейбриъл.

— Да.

— Аз пък не. Понякога си плача.

— Значи Сам го няма, майка ти спи. Има ли някой друг вътре?

Гейбриъл понечи да отговори нещо, но млъкна.

— Наистина

е важно да знаем кой е тук — настоя Шон.

— Полицаи ли сте, или не?

Мишел извади служебните им карти и му ги показа.

— Работим с ФБР и Сикрет Сървис по отвличането на Уила Дътън. Тук някъде има ли индианец от племето коасати на име Юджин?

— Не, но има един на име Фред.

— В къщата ли е?

— Не. Той живее в каравана ей нататък — отвърна Гейбриъл и посочи на запад.

— Е, кой друг е у дома?

— Типи, но вече я няма.

— Типи?

— Дъщерята на мистър Сам. Той я докара у дома от болницата.

— Какво й е?

— Разболяла се е отдавна. Дишаше с помощта на апарати. В болницата е от години. С мистър Сам ходехме да й четем. Джейн Остин. „Гордост и предразсъдъци“. Чели ли сте я?

— Защо той я докара у дома? — попита Мишел вместо отговор.

— Не знам. Докара я.

— И сега не е тук?

— Не е в стаята си. Проверих.

— Заради това ли плачеше? Мислеше, че нещо й се е случило ли?

Гейбриъл вдигна очи към Мишел.

— Госпожо, мистър Сам е добър човек. Той ни прибра, мен и майка ми, когато нямаше къде да отидем. Той помага на хората. Помага на много хора. Нищо лошо няма да направи на мис Типи. Прави всичко за нея.

— Но ти плачеше. Трябва да има причина.

— Защо да ви я кажа?

— Защото искаме да помогнем — отговори Мишел.

— Така казваш, но не знам дали е истина.

— Ти си умно момче — намеси се Шон.

— Мистър Сам каза, че не трябва да имам доверие на никого, докато не докаже, че мога да му вярвам.

— Какво правите тук? — чуха рязък глас.

Обърнаха се и видяха Рут Ан в стария й хавлиен халат. Не халатът обаче привлече вниманието им, а ловната едноцевка, която жената беше насочила към тях.

76

Настаниха се в самолета „Боинг 757“, с който летеше държавният секретар, преди да получи машина с широк корпус „Боинг 767-300“. Държаха го във военновъздушната база „Андрюс“ заедно с останалите самолети от президентската флотилия. Всички правителствени обозначения бяха махнати и сега го използваха за транспортиране на агенти, сътрудници, журналисти и оборудване.

Държавният секретар имаше личен кабинет и спалня на борда на самолета и разпределението не беше променяно.

След като излетяха от военновъздушната база „Андрюс“ няколко часа след

сцената в Овалния кабинет, когато Джейн запрати топката за голф в окото на Томас Джеферсън, президентът и мисис Кокс седяха в салона на самолета. В останалата част бяха настанени агентите от набързо сформирания екип за охрана, които бяха стъписани от случващото се.

Президентът седеше и гледаше жена си, а тя се беше свила на мястото си и беше забила очи в пода. Когато набраха нужната височина, Дан Кокс разкопча колана и отиде до малък преносим бар, качен специално на борда.

— Искаш ли? — попита я през рамо.

— Какво?

— Да пийнеш нещо? Защото аз определено искам.

— Не.

— Както искаш.

Той си наля питие, после седна зад бюрото и се огледа.

— Хубав салон. Не е като моя в големия самолет, но все пак е добър.

— Съжалявам, Дан. Съжалявам, че няма как да летиш в любимата си голяма играчка.

Беше скръстила ръце на гърдите си и го гледаше с израз на безнадеждност и отвращение.

— Мислиш, че всичко това са играчки?

— Всъщност не знам какво мисля в момента. Не знам. Мисля, че най-накрая стигнахме дъното.

Той свали обувките си, разтри стъпалата си, отпи от чашата и се заразхожда напред-назад.

— Дори не си го спомням.

— Сигурна съм, че не помниш. Аз обаче помня.

— Променил съм се.

— Добре.

— Наистина, Джейн. И го знаеш много добре.

— Добре, променил си се. Това не ни помага в сегашната ситуация.

Той въздъхна, седна до нея и започна да масажира раменете й.

— Знам, че не ни помага. Знам, че за теб беше ад.

Тя се обърна бавно към него.

— Отвлякъл е Уила заради това.

— Каза ми го вече. Не, изпищя ми го.

— А ти ми каза, че не можеш да компрометираш президентската институция, за да я върнеш.

— Така е, Джейн. Не мога. Дори и тази каша да не беше моя отговорност, пак нямаше да мога.

— Наша отговорност.

— Джейн…

Тя поклати глава.

— Наша…

— Не знам защо изобщо остана с мен.

— Обичам те. Понякога не знам защо, но те обичам. Закачих звездата си към твоята, Дан. И се изстреляхме в небето заедно.

— И можем да паднем също толкова бързо.

— Можем.

— Мога да загубя изборите. От доста време не помня да ми се е случвало такова нещо.

Джейн не каза нищо. Той я погледна.

— Мислиш ли, че той ще удържи на думата си? Ако направим каквото иска?

— Не знам. Не го познавам. Знам само, че звучеше като човек, който е наясно. Не само по отношение на нас. Той знае точно какво иска.

Дан довърши питието си на една глътка.

— От Сикрет Сървис са много разстроени.