Първото семейство
Шрифт:
Отиде до библиотеката. Огънят беше угасен с кофа вода. Стегна мускула на ръката си, където беше изгореният знак. Запали лампата, втренчи се в рафтовете с книги, после изгаси и затвори вратата.
Половин час по-късно паркира пикапа до самолета си. След още двайсет минути се отдели от земята. Издигна се и погледна към малката къща. По нищо не пролича, че знае какво има там. Сега трябваше да е съсредоточен. Миналото беше минало. Сега трябваше да гледа само напред.
Даръл беше осветил пистата със запалени
Ако нещата вървяха по план, с Даръл щяха да излетят оттук и да кацнат в Тексас. Всичко трябваше да продължи не повече от няколко часа. Оттам бяха определили маршрут, по който да се измъкнат през границата в Мексико. През тази граница беше по-лесно да преминеш на юг, отколкото на север. След това Куори щеше да се обади на ФБР от откраднат телефон и да им съобщи точното местоположение на рудника, за да могат да измъкнат Уила и Даян. Дотогава двете щяха да са добре. Имаха достатъчно запаси от храна и вода.
Планът беше добър, но само ако успееха да го осъществят.
Взе раницата си и тръгна към входа на рудника. Отговор щеше да има след няколко часа.
75
Когато Шон и Мишел свиха по черния път, който водеше към „Атли“, почти зазоряваше.
— Злокобно е — отбеляза Мишел, докато се движеха по самотния ветровит път. — Остави ли съобщение за Уотърс?
— Оставих, но не е ясно кога ще се свърже с нас. А и може да се окаже, че гоним вятъра.
— Нещо ми подсказва, че не е така.
— И на мен — призна той.
— Как смяташ да действаме?
— Ще проучим разположението на терена. Ще преценим какво можем да постигнем. Ще се молим за чудо и ще намерим Уила.
Мишел посочи напред.
— Онова там може да е „Атли“.
Къщата изникна пред очите им след един завой. От двете страни на пътя, който водеше към къщата, строена преди Гражданската война, се издигаха дървета, които сгъстяваха още повече мрака.
— Не виждам никакви коли отпред — каза Мишел и извади пистолета си.
— Наоколо има доста места, където може да се паркира.
Телефонният звън ги стресна. Беше Арън Бетак. Шон го изслуша, после затвори и се обърна към Мишел.
— В Белия дом лайното е ударило вентилатора. Джейн Кокс се е върнала от вечеря и е нахълтала в Овалния кабинет. С президента са се качили в апартамента си, разговаряли са, а после изведнъж се оказало, че първото семейство ще лети с необозначен самолет до неизвестно място.
— Какво е това, по дяволите?
— Очевидно някой се е свързал с нея по време на вечерята.
— Защо необозначен самолет?
— Вероятно не искат никой да узнае къде отиват. Най-малко журналистите.
— Охраната вероятно е полудяла, защото
— Точно така. Мъчат се да сглобят каквото могат, но като не знаят къде отиват?
— Не му каза какво открихме.
— Има предостатъчно други грижи, а и това тук може да се окаже балон. Ако обаче открием нещо, свързано с президента, ще го уведомим веднага.
— Шон, изгаси фаровете! — прошепна Мишел нервно.
— Какво има?
— Някой току-що излезе от къщата. — Тя посочи напред. — Спри тук и да се приближим пеша.
Слязоха от джипа и се промъкнаха до тъмната къща. Мишел вдигна ръка. Явно беше видяла нещо, което той не бе видял. Беше установил, че зрението й е свръхчовешко.
— Къде? — попита той шепнешком.
— Там, на верандата.
Той се вгледа нататък и видя малък силует — явно на дете, седнало на стъпалата.
— Мисля, че е Гейбриъл — прошепна Мишел в ухото му. — Момчето, което са разпитвали военните полицаи. Според доклада тогава е бил на девет. Сега трябва да е на десет или единайсет.
Докато чакаха, за да видят дали някой няма да отиде при детето, здрачът започна да се разсейва все по-бързо. Някъде изкукурига петел.
— Отдавна не бях чувал този звук — призна Шон.
— Трябва да направим нещо — каза Мишел. — На разсъмване ще загубим прикритието си, а може и да види джипа.
— Тръгни вляво, аз ще мина отдясно.
Разделиха се. След минута се доближиха крадешком до къщата от двете страни на малката фигура — наистина беше момче.
Момчето плачеше. Плачеше толкова отчаяно, че дори не забеляза Мишел, която застана до него. Когато обаче тя докосна рамото му, то едва не скочи от верандата. Шон беше застанал от другата му страна и успя да го хване за ръката, преди да избяга.
— Кои сте вие? — попита Гейбриъл и ги заоглежда с обезумели, плувнали в сълзи очи.
— Ти ли си Гейбриъл? — попита Мишел и сложи длан на рамото на момчето.
— Откъде знаете името ми?
— Няма да ти направим нищо лошо — каза Шон. — Тук сме, защото търсим момиче на име Уила.
— Полицаи ли сте?
— Защо мислиш, че може да сме полицаи? — попита Мишел и леко стисна рамото на момчето.
Гейбриъл подсмръкна, после се наведе и се загледа в босите си крака.
— Не знам.
— Знаеш ли къде е Уила?
— Не познавам момиче на име Уила.
— Не те попитахме това — каза Шон. — Попитахме те знаеш ли къде е.
— Не, не знам.
— Но знаеш за нея? — добави Мишел.
Гейбриъл я погледна. Изглеждаше нещастен.
— Не съм направил нищо лошо! Нито майка ми!
— Никой не е казал такова нещо. Къде е майка ти? — попита Мишел.
— Спи.
— Друг някой има ли в къщата?
— Май мистър Сам го няма.
— Сам Куори ли? — попита Шон.