Реквием за една мръсница
Шрифт:
Маргарита е спряла до самия вход на киното, увлечена в разговор с елегантен млад мъж, искам да кажа по-млад от самата нея. Това не е, разбира се, Маргарита от преди десет години, но не и тая развлечена домакиня с пазарските мрежи, която бях зърнал преди злополучното си пътуване за Дания. Така, както се е пременила в светлия пролетен костюм, с грижливо направена фризура и с обувките с висок ток, тя изглежда все още стройна и хубава, изобщо апетитна жена, както се изразяват хората, поставящи знак на равенство между една дама и една порция
Колкото и да е увлечена от разговора, Маргарита не пропуска да следи бегло за впечатлението, което прави на околните, и затуй веднага улавя погледа ми. На лицето й се изписва лъчезарна усмивка и тя побързва да се сбогува с младия си компаньон, едно сбогуване, което, изглежда, е съвсем ненадейно за него, защото франтът остава да стои известно време в недоумение край входа на киното, дори и след като дамата му е обърнала безвъзвратно гръб.
— Емиле! Каква изненада, господи!
— Взаимна е — промърморвам. — И ти си по-красива от всякога.
— Не ме ласкай — усмихва се тя и пламва от удоволствие. — Като си помисля, че вече навършвам трийсет и три!
— За киното ли чакаш?
— За жалост няма билети… Всъщност исках да кажа „за щастие“. Каква среща, господи!
И преди да се сетя какво да отвърна на това горещо възклицание, тя запитва делово:
— Къде ще ме заведеш?
— А семейното огнище? А съпругът?
— Нямам вече съпруг… — прошепва Маргарита, като не без известна мъка успява да придаде на лицето си съответния скръбен израз.
„И тоя ли те заряза?“ — готвя се да запитам, но дамата ме изпреварва:
— Почина преди две години… Съвсем нелепа смърт: банален апандисит, операция, перитонит и…
Тя махва във въздуха с бежовата си ръкавица, сякаш разсейва сянката на покойния съпруг.
— Дааа… — въздъхвам леко аз, както правя винаги, когато няма какво да кажа и когато обстоятелствата изискват все пак някаква реакция от моя страна.
— Така че къде ще ме заведеш?
— Ами, където предложиш…
— Само не мисли, че се готвя да ти се окача на врата — забелязва тя все тъй деловито, изтълкувала по своему колебливия ми отговор. — Не искам нищо друго, освен да поседим и да поприказваме.
— Разбира се — кимам, успокоен донейде от тая декларация. — Кажи само едно име.
— „Рила“… Понеже е най-близко.
„Втасахме я“ — минава ми през ума. — „Ще се разположим в «Рила» и след един час при нас ще цъфнат Рангел и Борислав.“ После се сещам, че на горния етаж в хотела има ресторант за чужденци, и решавам, че това урежда въпроса.
И ето, малко по-късно ние вече седим на терасата в тоя тих ресторант и аз диктувам на келнера обстойната поръчка, докато Маргарита гледа замислено към насрещната градина, дето в езерното огледало плуват пъстроцветните светлини на неоновите реклами.
— Ти си все същият — установява дамата ми, когато келнерът се отдалечава. — Малко си поотслабнал, но това ти отива.
Тя взема цигара от пакетчето, което й предлагам,
— Откога си в София?
— От скоро.
— И вероятно скоро пак ще изчезнеш.
— Вероятно.
— Не се ли наскита?
— Поуморих се — признавам. — Обаче има ли нещо, от което човек да не се уморява?
— Вярно — съгласява се Маргарита. — И после, на теб скитането ти е станало втора природа. Така и ще си умреш навярно, на път…
— Сигурно. Макар че засега още не бързам да умирам.
— Живее ли ти се, Емиле?
Тя ме поглежда с някак странно оживени очи и в гласа й се чувствува някакъв едва сдържан порив.
— На кого не му се живее? — отвръщам уклончиво.
— Искам да кажа истински… така… да се наживееш, пък ако ще и после да изгориш…
— Какъв смисъл да живееш, ако не живееш истински? — забелязвам философски.
Тя не отговаря, очевидно примирена с обстоятелството че не я разбирам.
Келнерът донася водка и сьомга хайвер, сервира ни мълчаливо и отново изчезва. Няколкото маси на терасата са всички заети от гръцки туристи и това е вероятно обременително за сервитьора, но приятно за мене, защото дори Борислав и Рангел да се появят, ще трябва да направят кръгом.
— Как е детето? — питам, след като отпиваме по глътка.
— Децата! — поправя ме Маргарита. — Те станаха две.
И небрежно допълва, додето маже препечената филийка с тънък слой масло.
— Растат. Леля се грижи за тях. Взех я при себе си да ми помага.
Яденето на сьомгата създава известна пауза в разговора, запълвана от тракане на прибори; звуци на гръцка реч. Къса пауза, защото Маргарита две минути по-късно подхвърля:
— Питаш за децата, а не питаш за мене.
— Какво да питам, когато ти цъфтиш пред очите ми. Изглеждаш наистина великолепно.
— Това нищо не значи.
— Завърши ли филологията?
— Завърших я. Сега работя като преводачка в една дирекция. Половин работен ден. Помагам си на пенсията. Материално съм обезпечена… Ако това е всичко, което те интересува…
— Защо се дразниш?
— Не се дразня, но ти винаги говориш с мене за прозаични неща: децата… филологията…
— Може би ми е неловко да те питам за любовта… А може би е и излишно… След като виждам край тебе такива млади поклонници…
— Говориш глупости. Това… това…
Тя млъква, понеже сервитьорът наново се е появил, натоварен този път с огромния поднос с вечерята.
А после Маргарита сякаш забравя какво е искала да каже и додето се храним, ние говорим за неща без значение и аз, уловил настойчивия поглед на някакъв грък от съседната маса, отправен към дамата ми, припомням на Маргарита как съм се дразнел от подобни прояви на интерес към нея в миналото.
— Други мъже са доволни, че се движат с една желана жена — усмихва се тя.
— Да. Само че аз не обичам да бъда обект на любопитство. Нито аз, нито човекът, който е с мене.