Реквием за една мръсница
Шрифт:
Бавно и акуратно тя смъква всичко или почти всичко, като сгъва внимателно нещата си и ги поставя върху облегалото на креслото, и като ми предоставя достатъчно време, за да си припомня физиката й и за да оценя качествата на финото бельо.
— Не съм ли много напълняла?
Такъв въпрос настойчиво изисква да отговориш „Съвсем не, чудесна си.“ Което и правя.
Тя застава пред мен, за да мога, след като съм я изучавал в движение, да й се насладя и в неподвижната поза на антична статуя. Една доста заоблена статуя, но още съвсем не за пренебрегване. И като увертюра към очакващата ни нощ на замайващи нежни
— Надявам се, че в банята има топла вода?…
ТРЕТА ГЛАВА
При нашата ера на техническа революция, когато апаратурите за подслушване, наблюдение и фотографиране с всеки изминат ден бележат нови и нови епохални завоевания, малкото устройство, предоставено ми от Драганов, изглежда мизерно и демодирано. Мизерно и демодирано, обаче върши работа.
Едно обективче, миниатюрно като главичка на карфица, е вградено в стената на стаята, дето се води разпитът. Същото това обективче посредством увеличителни лещи препраща от другата страна на стената в съседното помещение един образ, който вече е достатъчно голям, за да можеш да го наблюдаваш и без да се взираш.
Прочее, аз съм се разположил удобно в това съседно помещение и съзерцавам в малкия екран фигурата на Драганов, седнал зад бюрото с гръб към мене, и фигурата на Апостол, изправена във фас. Това е висок и мършав младеж, готов за баскетболист, ако не беше тъй отпуснат, някак безсилно отпуснат и леко прегърбен, сякаш тънките му нозе едва издържат тежестта на тоя дълъг скелет. Отпуснато е и лицето му, също дълго, бледо като лице на истински апостол от евангелието, ако не броим известна доза нахалство в погледа и в гънките на устата, каквото не знам дали е присъщо на евангелските апостоли. Момъкът е облечен в черен пуловер с висока яка, но с твърде къси за дългите му ръце ръкави, и в омачкан, тесен сив панталон, също твърде къс за ръста му.
— Апостол Велчев… — произнася Драганов със сух, служебен глас.
— Същият — потвърждава невъзмутимо посетителят.
— Апостоле бе, ти докога ще продължаваш да ни създаваш главоболия? — запитва Драганов, като преминава изведнаж и съвсем непринудено от служебния тон към свойското обръщение.
— Защо? Какво пак се е случило, другарю майор? — пита новодошлият с израз на невинност и топла отзивчивост.
— А ти защо смяташ, че нещо се е случило?
— Ами след като говорите за главоболия…
— Кога видя за последен път Фантомас?
Апостол поставя на лицето си печата на дълбока размисъл, премества тежестта на скелета си от левия крак върху десния и отвръща:
— Вчера.
— Изключено.
— Тогава завчера… Вчера или завчера, във всеки случай мярна ми се в „Ялта“, но не влязох, понеже бързах.
— А! Теб ти се случва и да бързаш… И за къде бързаше?
— Ами… — посетителят отново се замисля и отново сменя опорната точка на скелета си, този път от десния крак върху левия. — Отивах у Боян. Бях обещал да му занеса една книга.
— Бърза работа наистина — кима Драганов. — И колко беше часът?
— Не мога да кажа точно. Трябва да беше към четири.
— И оттогава вече не си виждал Фантомас?
— Не съм.
— И дори не знаеш дали това е било вчера или завчера?
— Ами, другарю майор, вие знаете… при моето психическо състояние… — избъбря
— Че щом психическото ти състояние е лошо, дай да те лекуваме, бе Апостоле!… — подхвърля Драганов.
— Мерси… Знам го вашето лекуване…
— А къде е морфинът? — запитва рязко и ненадейно майорът.
— Кой морфин? — сепва се момъкът.
— Този, същият, дето Фантомас го е задигнал при разбиването на аптеката!
— Каква аптека? — маркира ново сепване Апостол.
— Петдесет ампули морфин!… Петдесет!… — произнася натъртено Драганов, без да обръща внимание на искрената изненада, изписана върху дългото бледо лице на посетителя.
— Но какво съм виновен аз, ако Фантомас е разбил аптека — възклицава Апостол, като тоя път се опитва да изрази едновременно невинност, безпомощност и засегнато честолюбие.
— Само че Фантомас го пипнахме, а ампулите ги няма — уточнява Драганов. — Значи Фантомас ги е предал на някой от вас. На кого? Това те питам!
— Нямам нищо общо с тая история, уверявам ви — мърмори младежът все тъй безпомощно.
— Нямаш нищо общо с най-близкия си приятел?
— Във всеки случай не съм разбивал аптеката с него.
— Ти още малко ще кажеш, че въобще с морфина нямаш нищо общо…
— Не казвам това — избъбря Апостол и отмества поглед встрани. — Но дали съм се тровил с морфин или с друго и изобщо дали се тровя или не, кого засяга това, боже мой! Ако някой ден си забия кухненския нож ей тука — той прави красноречив жест към корема си, — пак ли ще ми търсите сметка? Къде? На оня свят?
— Ние не ти търсим сметка, а търсим начин да те спасим.
— Не искам да ме спасявате — произнася навъсено мършавият. — Ако почна да викам за помощ, тогава ме спасявайте.
— А като обираш аптеки, ний какво?… Да седим и да те гледаме, а?
— Не съм обирал аптеки, казах ви.
— А откъде се снабдяваш с морфин?
— Отникъде… Откакто последния път ме заловихте с фалшивите рецепти, просто агонизирам от наркотичен глад… само че вие това не можете да разберете — произнася мъченически Апостол.
— Като те пратим в Курило, тогава ще видиш наркотичен глад…
— За мене цяла София е Курило… Целият свят е Курило… — извиква младежът с нотки на надигаща се истерия в гласа.
— Така ли? А кой го е създал това Курило, бе Апостоле? Ние ли, или такива като тебе? — запитва Драганов, без да повишава тон.
И преди посетителят да отговори, майорът подхвърля на появилия се в тоя миг милиционер:
— Изведете го! Следващият!
Следващият се оказа от женски род. Момичето е едро, макар и не колкото Апостол, и също тъй отпуснато, само че това е отпуснатост на преждевременна пълнота, пълнота от застоял живот, от леност или може би просто от неправилен обмен на веществата. Лицето е миловидно, бяло, с една малко болезнена белота, едва-едва навъсено и заедно с това апатично, неподвижно, изобщо съвсем неспособно да се мери с артистичната мимическа динамика на Апостол. Младата дама е облечена с минижуп, не твърде подходящ за едрите й бедра, частично закрити все пак от дълго до глезените леко манто, съобразено с дъждовните капризи на пролетния ден. Като се изключи бялата плът, всичко у тая дама е черно, или почти черно — облеклото, гъстите, небрежно разчорлени коси, очите.