Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Мислех, че този разговор е вече приключен — забелязвам.
— Напълно приключен. И все пак, какво предпочиташ?
— Същото, което и ти! — отвръщам троснато. — Да се върна с празни ръце, това предпочитам.
— Успокояваш ме — кима Борислав. — До тоя момент мислех, че само аз откачам.
И тогава от москвича се раздава гласът на лейтенанта:
— Колата на Томас се е отбила от шосето и е спряла в един страничен път…
И миг по-късно:
— Мотоциклетът е направил завой и поема в същата
— Никога недей много силно да искаш нещо, защото в такъв случай винаги става обратното — подхвърлям на Борислав.
И ние хлътваме в колата.
Изминаваме няколкостотин метра пеша, додето стигаме до волгата с апаратурата, гарирана предпазливо в един храсталак. Всъщност разстоянието между нас и мястото на действието е твърде голямо, за да има опасност ония да ни видят. Затуй пък ние много добре ги виждаме през храсталака с помощта на съответното устройство.
— Искате ли да слушате? — пита техникът.
— Затова сме дошли — казвам.
Наистина затова сме дошли. И нашето присъствие, служебно погледнато, както би се изразил Любо, съвсем не е наложително, защото малко по-късно всичко ще ни бъде сервирано като звукозапис, а още малко по-късно и като серия от снимки.
Техникът ми подава един миниатюрен приемател и обяснява с едва скритото задоволство на добрия специалист:
— Сложих му едно елементче в мотоциклета и връзката е готова.
Но аз едва го чувам, защото, излегнати в храсталака с Борислав, ние вече изцяло сме заети с приемателя.
Участниците в действието са разделени на две групи. Томас и Чарли са застанали до колата, чийто капак е вдигнат, за да симулират при нужда момент на авария. На десетина метра по-натам под сянката на дърветата седят полуизлегнати Боян и секретарката. Томас и Чарли от време на време разменят по някоя дума на матерния си език, но за мене значително по-важен е разговорът, който се води между дамата и кавалера на български:
— Не е ли по-добре да почнем от съкровището? — произнася в тоя момент Боян.
— И това ще стане — успокоява го секретарката. — Но в случая се касае за нещо значително по-важно: за нещо, което може да бъде далеч по-ценно за вас.
— Ценното всеки го разбира по своему — възразява момъкът. — Аз лично го разбирам като морфин.
— Ваша работа. Само че морфинът ще се изразходва бързо, а след туй ще са нужни нови дози и после ще имате нужда пак от други дози и изобщо след всяко ново засищане ще идва и новата криза. Докато ние ви предлагаме щастливия и окончателен изход.
— Бягство в западна посока?
— А защо не?
— По кой начин?
— Трябваше да запитате най-първо: срещу какво?
— „Срещу какво“? Това е без значение. Без значение е и вашият Запад. Дори с риск да бъда вулгарен, ще ви кажа, че плюя на вашия Запад
— Значи вашата цел се изчерпва с възможността да се тровите?
— Не да се тровя, а да блаженствувам. Но това е въпрос на терминология.
— Ваша работа — свива рамене секретарката. — И понеже вече изяснихме въпроса откъм края, не би било зле да го разгледаме и откъм началото…
Тя вади нещо от чантата си и го показва на младежа.
— Познавате ли тази млада дама?
— Не. До ако ми дадете адреса…
— А как бихте се запознали?
— Ами ще позвъня на звънеца, а когато тя ми отвори, ще кажа: „Здравей, бонбон! Какво, ще правим следобед?“
— Така може да успеете, но може и да не успеете — поклаща глава жената. — А връзката трябва да се постигне на всяка цена, разберете. Затуй ще ви моля да бъдете крайно внимателен и да се придържате точно към нарежданията ми.
— Мисля, че момичето изглежда доста посредствено, за да се горещите толкова около него — забелязва Боян.
— Нас ни интересува не момичето, а бащата. Но за да стигнете до бащата, това момиче трябва да стане ваше, да бъде готово на всичко за вас, разбирате ли?
— Безумната любов днес не е твърде на мода — възразява младежът. — Но нищо не пречи да опитаме.
— Само че нека безумието, ако има такова, се проявява само от нейна страна. Що се отнася до вас, вие следва да бъдете изключително предпазлив и дискретен. Вече сте уведомен, че ние възнаграждаваме щедро добрата работа, но ставаме неумолими дори при най-малката недискретност.
— Оставете заплахите — промърморва момъкът. — Аз не съм твърде боязлив. Ако бях боязлив, нямаше сега да се намирам тук.
— Ако бяхте боязлив, ние сами нямаше да прибягваме до вас. Но в случая не става въпрос за смелост или боязън, а за здрав разум. Запомнете, че отсега нататък, докато не приключите със задачата, вие сте в наши ръце, а нашите ръце и тук, и навсякъде са достатъчно дълги и достатъчно ефикасни.
И понеже младежът не възразява, тя добавя вече по-меко:
— А сега слушайте ме внимателно и се постарайте да запомните всичко до последната подробност.
И минава най-сетне към задачата.
Погледнато отстрани, има нещо доста комично в сериозността, с която секретарката поставя на младежа една задача, вече всъщност напълно и безвъзвратно обречена на провал. Но макар да седя именно отстрани, аз почти не съм в състояние да се насладя на тоя комизъм. Защото през цялото време, додето наблюдавам сцената под дърветата и додето се вслушвам в приятния женски глас, идващ от приемателя, аз оценявам не толкова различните страни на задачата, колкото етапите на трагичния финал, заплашващ нейния изпълнител.