Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Бъдете спокоен: нито един не ме ревнува. Достатъчно сме си омръзнали. Само умират от любопитство да знаят кой сте. Мисля, че най-хуманно ще бъде да се преместим при тях.
— Не.
— „Още не“ или „изобщо не“?
Въпросът се слива със звъна на чаши. Навярно сервитьорката е донесла уиското.
Пауза.
— Струва ми се, че ще се почувствувам донякъде унизен сред тях.
— По каква причина?
— По причина на костюма. Те и тримата са като току-що изписани от модната централа.
— Толкова ли държите за мнението на другите? — пита
— Никак не държа. Но боя се, че вие държите.
— Глупости. Пет пари не давам за никого.
Къса пауза.
— Да, моите момчета са наистина позьори и лекета — признава девойката. — А вашите какви са?
— Никакви.
— И по-точно?
— И по-точно — наркомани.
— Наистина ли? Това трябва да е ужасно интересно…
— Ужасно е, без да е интересно.
— Значи вие не сте наркоман?
— Не. Пълен бездарник съм по тая част.
— Тоест как?
— Ами опитах, но не ми провървя.
— Трябва и аз да опитам. Обещайте, че ще ми помогнете да опитам!
И други глупости от тоя род, почти до края на лентата.
— Сложи и втората бобина — казвам, когато Борислав спира магнетофона.
— Не е твърде интересно — избъбря приятелят ми, додето сменя ролките. — Бих предпочел ние да сме в „София“, а те да седят тук и да ни слушат.
— И това няма да е забавно.
— За тях — не. Но за нас… Бих си разквасил гърлото…
Той млъква, защото отново се разнасят гласове. Същите гласове, записани един час по-късно:
— Вие настина никак не ме глезите. Чашата ми е пак празна — напомня Ана.
— Изглежда, обичате да ви глезят.
— Не знам дали обичам, но съм свикнала. Всички ме глезят.
— Кои всички? Ония тримата?
— Ония? Глупости! Те нямат средства да глезят себе си, та ще глезят мене.
Къса пауза. Щракане на запалка и очакваният призив:
— Две уиски, моля!
— Имам предвид баща си и майка си — обяснява девойката. — Те всъщност са отдавна разведени.
— Защо?
— Ами както става обикновено: без сериозни причини. Баща ми е роб на работата си. А майка ми искаше да бъде неин роб.
— Вече не сме в робовладелческия строй.
— Е, ако не роб, то най-малкото разводач: да я води, накъдето тя си иска и най-вече по ресторанти, гости и театри. А баща ми, горкият, не знам дали въобще би могъл да изтърпи една пиеса, ако не я проспи.
Пауза, запълнена вероятно от действията на сервитьорката.
— Така че разделиха се и аз много плаках, защото бях още глупава и не разбирах, че само печеля от цялата история. Сега баща ми е гузен пред мене, защото се е развел. А майка ми също е гузна, понеже се омъжи втори път. Истинско щастие — да живееш между двама гузни родители. Всеки се старае да надмине другия по доброта.
И пак пауза.
— А твоят баща? — пита Ана.
— Почина.
— А майка ти?
— Тя е още жива. Все още…
И други от тоя род. Чак до края на лентата.
— Доста празен разговор, професионално погледнато — преценява Борислав.
— Но обещаващ.
— Да, обещаващ катастрофа. И то —
— Едно сръчно момче и едно вятърничаво момиче… Идеалната комбинация за Томас.
— Смяташ ли, че ще се окаже вятърничаво чак дотам? — пита приятелят ми.
— Знаеш, че аз бавно смятам. Така че трудно ми е да отговоря веднага. Особено, когато материалът ми се поднася накълцан на парчета като тас кебап. На една страна — снимките на Ана Раева, на друга — писмена справка за същата, а на трета — запис на звънкото й гласче. Струва ми се, че ако разменя пет приказки с тази Ана, но така — лице в лице, ще си съставя много по-точно мнение за нея, отколкото чрез купища звукозаписи и визуални документи.
— Взе ми думите от устата — забелязва Борислав. — Тая техника може да е много полезна, но понякога почва да ти играе по нервите. Особено, когато всичко става само техника и ти вместо да действуваш, да се движиш, да се срещаш очи в очи, само седиш вкочанен между четири стени, сменяш ролки, пускаш видеозаписи и прелистваш досиета.
И той захвърля в знак на протест празното цигаре върху бюрото.
— Е, сега вече няма да се оплакваш, че седиш затворен между четири стени — казвам на Борислав, когато влизам на следния ден към обяд в кабинета. — Път ти се пада…
— До Панчарево или до Дървеница? — пита скептично приятелят ми.
— Малко по-далеч. До Истанбул.
— По какъв повод?
— Поводите са два: Томас и Чарли. Първият заминава с влак, а вторият със самолет. Причината засега не е известна, но съвпадението е вълнуващо.
— И ти правиш тоя жест да пратиш мене, вместо да идеш сам? — пита Борислав, изпълнен все още с недоверие.
— Няма жест. Аз вземам влака, а ти — самолета. А сега не е зле да се поразтъпчем. Чарли има среща с Марго в собствената й квартира.
Двадесет минути по-късно ние сме в семейното гнездо на геолозите. Лейтенантът ни посреща с малко сънлив вид, а помощникът му се събужда и става от кушетката едва при влизането ни.
— Цяла нощ са вилнели — съобщава офицерът. — Пак са свършили морфина и вече се чудят какво да правят. Гълтат разни таблетки, наливат се с коняк, не разбирам как досега още не са се изтровили.
— Едва към пет часа се пръснаха — добавя помощникът.
Ние заемаме места пред телевизионната апаратура и тъкмо навреме, защото в насрещния хол откъм антрето се появяват мъж и жена, вече попрезрели, но все още с претенции за младост. През тия дни в обстановката са настъпили известни изменения, нещо, което забелязват и новодошлите, защото спират леко озадачени насред помещението.
Копринените гарнитури на диваните и креслата са смъкнати и развлечени насам-натам, някои столове, вероятно вследствие на неловка циркулация, лежат преобърнати. Навсякъде са пръснати празни бутилки, чаши, пепелници. Гипсовият бюст на античната богиня е увенчан с каскет, а върху тиролския пейзаж е залепена снимка на гола секс-бомба, откъсната от някакво списание.