Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Тая твоя дъщеря вече съвсем е побесняла! — установява бащата, но в тона му се усеща примирението на човек, свикнал вече на подобни гледки.
— Колкото е моя, толкова е и твоя. И не съм я учила аз на оргии, ами ти с твоите гуляи — възразява свадливо майката, като пътем се опитва да постави някой и друг стол на мястото му.
— Без кавги, деца! — чува се в тоя момент гласът на самата Марго, която се появява отляво в обсега на екрана.
„Побеснялата“ вероятно току-що се е вдигнала от леглото. Разчорлена и облечена в пижама, тя разтърква още сънливото си уморено и бледо лице
— Ние наистина трябва да сме същински деца в сравнение с тия покварени типове, дето ги водиш — забелязва бащата.
— Не можеш да си намериш някой свестен човек и да си седнеш на задника… — допълва майката.
— Може и да съм си намерила — подхвърля Марго.
— Кажи поне кой е?
— Кво да ви кажа, като не го познавате. Чужденец…
— Чужденец? Истина ли?… — възкликва тихо, но с явно вълнение майката.
— Какъв е? Румънец или чех? — пита скептично таткото.
— За твое сведение — капиталист.
— Капиталист? Истина ли? — продължава с развълнуваните си, но доста еднообразни възклицания майката.
— Докато не видя, не вярвам! — все още не се предава таткото, който очевидно е скептикът на семейството.
— Ще го видиш още днес на обед. И ако си ми баща, още днес трябва да почнеш да действуваш. Паспорт ми трябва! Разбираш ли, паспорт! Измисли една екскурзия с Балкантурист или някаква сложна болест, или каквото искаш там, но ми намери паспорт. То аслъ това ще ми бъде и зестрата!
И след тази наставническа тирада щерката отново изчезва от полезрението ни, като оставя на родителите си грижата за разтребване на хола с оглед предстоящата визита на чужденеца.
Една бегла справка с досието на миловидната жена, дето тутакси показва, че тя спада към категорията „Момиче, което чака“. Едничкият личен акцент при Марго е тоя, че тя чака чужденец. Доколко тая мечта е родена в къдрокосата глава на жената-дете и доколкото тя е наследство от родителите — това е въпрос, по който досието не се произнася, но вероятно тук и двете страни имат своя дял от заслуги. Моделът на мечтата в грубия си вид е дошъл от мама и тате, а съвременният му вариант е бил доизваян от Марго.
Ако древните хора на Изтока са сътворили мита за летящото килимче, то момичетата от рода на Марго са създали легендата за летящия креват. Защото за тях брачното легло не е нищо повече от удобно превозно средство, годно да ги отведе нейде по на запад. Едничкото превозно средство, на което биха могли да разчитат за подобен маршрут.
Родителите на времето мечтаеха Западът сам да дойде у нас. Дъщерите обаче се оказаха по-големи реалисти и решиха, че щом планината няма възможност да дойде при Мохамед, то налага се Мохамед сам да се приготви за път. И те седят готови, тия няколко дузини или няколко десетки дузини момиченца, щерки на бивши хора, и чакат летящото брачно легло, което ще ги отведе към страната на техните блянове, и изобщо, нейде по на запад. Чакат и се стараят според силите си да подпомогнат действията на съдбата, разхождат нагоре-надолу прическите и задните си части, мотаят се по големите заведения, по плажовете и изобщо навсякъде, дето съществува шанс
В случая обаче чуждоземната птица е налице. Тя се появява в хола, преди още да съм изпушил две цигари, и нейната поява е действително потресаваща. Защото чужденецът, разбира се, е все тоя Чарли, с дългата си нечиста коса, рошавата брада, разкопчаната риза на карета, измачканите тесни панталони и босите крака.
— Здравейте — кима той, снизходително по адрес на родителите. — Аз съм Чарли!
И в очакване да види какъв ефект ще произведе това заявление, застава в стойка „свободно“, като разсеяно потропва с пръсти по обесената на врата китара.
— Ааа… — промучава неясно слисаният баща.
— Заповядайте, седнете — отзовава се майката, като опитва да се отърси от шока на първото впечатление.
Чарли сяда, все тъй снизходителен, сякаш се е озовал между малки деца, кръстосва нозе и временно заменя потропването на китарата с машинално ритмично движение на мръсния си крак. Тоя динамизъм на долния крайник спонтанно привлича вниманието на бащата. Така че известно време домакинът фиксира стъпалото на госта си, докато гостът равнодушно наблюдава домакина.
— Смущавам ли ви? — сеща се Чарли, уловил погледа на родителя.
Той улавя с ръка крака си, сякаш го приканва с тоя жест да мирува, и пояснява:
— Това нервно време ражда у всички ни разни тикове…
— Наистина, какви времена, божичко! — залавя се охотно майката за подхвърлената тема.
— Времената — после! — казва сухо Марго, която пуши, изправена до вратата. — Дай сега кафето!
Кафето е изпито, родителите тактично са се оттеглили в покоите си и това е дало възможност на госта да се излегне удобно на дивана и поставил единия крак върху другия, да остави крайникът си да се наиграе до насита, несмущаван от никого.
— С морфина нищо не излезе — мърмори той. — Още един празен ден и ще почна да крещя и да си късам ризата.
— Защо не отидеш при своя приятел в посолството?
— Тая заран бях там, обаче не можах да го видя. Прие ме помощникът му. Възложи ми дори една задача, но морфин — нито капка. „Ще го получиш на цели опаковки — казва, — само че след като свършиш работата.“ Тия глупаци мислят, че морфинът ми пречи на работата, и не искат да разберат, че без морфин съм просто като парцал.
— А каква е задачата?
— Не знам. Ще я науча в Истанбул.
— Заминаваш за Истанбул?
— Мисля, че ясно се изразих.
— А аз?
— Мога да взема и тебе — избъбря великодушно Чарли. — Паспорт имаш ли?
— Знаеш, че нямам.
— Тогава какво питаш?
И понеже Марго мълчи намусена, Чарли обяснява по-меко:
— Отивам само за няколко дни. Оставям всичко тук — мотоциклета, багажа…
— Би могъл да почакаш — прекъсва го Марго, все тъй намусена. — Татко може би ще изкопчи и за мене един паспорт до Цариград.