Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

— Казах, че нещата изглеждат така. — Грейс подхвърли личните документи на монголеца в скута на Козловски.

— Моето предположение пък е, че най-добрият ти свидетел скоро няма да може да се върне в играта — намеси се Нокс.

— Прав си за нашите момчета. Ако има някаква връзка между кожарската фабрика и човека от Пекин, те ще я открият — рече Козловски. — Но нещата не стоят така, че да можем спокойно да го извадим от уравнението, независимо кой е той.

— И защо?

— Защото сме американци. Нямаме право да разследваме — напомни му Козловски.

— Тук става

и въпрос за национално достойнство — намеси се Грейс. — Ще бъде голям позор и срам за китайското правителство, ако местната корупция, засягаща и високите етажи на властта, бъде изложена на показ пред трета страна, каквато е САЩ. Това никога няма да бъде допуснато, независимо колко очевидно е.

— Е, значи стигнахме дотук и сега трябва да си замълчим? — раздразнено попита Нокс.

— Алън Маргарт започна всичко това — отвърна Козловски. — Той ще си плати.

— Алън Маргарт е играл с картите, които са му били дадени. Стига глупости! Да не би той да е от единствената американска компания, която е плащала подкупи тук? — попита Нокс.

— Това е единствената, която сме успели да заловим… — отвърна Козловски и добави: — За тази седмица.

— А докато настъпи моментът счетоводството на Маргарт да бъде прегледано — рече Нокс, поглеждайки многозначително към Грейс, — то ще бъде чисто като сълза.

— Не е така — отрече Козловски.

— Сигурно е — настоя Нокс.

— Сещам се за един начин — намеси се Грейс, докато шофираше — това да се свърже само с Китай.

— Вярвай ми — прекъсна я Козловски, — то вече е свързано само с Китай.

— Слушам те — подкани я Нокс.

— Ако господин Козловски може да разкрие самоличността на корумпирания правителствен служител, то имаме човек, който с радост ще предаде всичко това на съответните власти, без да разкрива източниците си.

В колата настана тишина, нарушавана само от шума на мотора.

— Да не би да искаш да кажеш, че Едуард Лу е бил в онази кожарска фабрика в същата нощ, когато и американският видеооператор е бил там? — попита Козловски.

— Представи си — каза Нокс, — направо извадихме късмет, че Едуард Лу е решил да мине към лошите.

— Така е — кимна Грейс.

— Мястото е доста токсично — продължи Нокс, разтривайки обгорените си пръсти. — Не е трудно да се досетиш, че с това среднощно асфалтиране са се опитвали да прикрият огромното замърсяване на района.

Козловски се наведе напред между двете седалки.

— Инспектор Шен в крясъците си спомена нещо за група еколози от „Уърлд Лайф“. Намекна, че операторът бил свързан с тях…

— Това има по-голямо значение — отвърна Грейс. — Китайските закони са особено строги по отношение на мерките за почистване на такива места, това трябва да става на разноски на инвеститорите.

— Не на собственика? — учуди се Нокс. — Как е възможно?

— Права е — съгласи се и Козловски. — Допреди няколко години нормата съществуваше само на книга. Една американска фирма опита действието на закона и изгуби доста, бих добавил. Първоначалният собственик следва да бъде този, който носи отговорност за предпазването на терена от замърсяване. Заради това е всичко. При всяко последващо

разработване на терена инвеститорът е този, който отговаря за почистването му, като идеята е, че собственикът може и да не разполага със средства за това.

— Значи веднага щом Маргарт е щял да бъде обявен за печеливш в търга, сметката за чистенето е щяла да го удари в лицето? — попита Нокс. — Е, това вече не е правилно.

— По дяволите! — изруга Козловски.

— Виждате ли? Такива са чужденците — заключи Грейс.

— Не всички — възрази Нокс.

— Явно алчността на господин Маргарт се е обърнала срещу него. Толкова много е искал да спечели наддаването за изграждането на новия град, а площта на терена е огромна, така че не е могъл да се справи с разноските. Времето е било от съществено значение. Скоро е щяло да ги хване в капан. Всъщност почистването на района около фабриката е щяло да погълне милиони щатски долари под формата на скрити разходи и така Маргарт печели наддаването, но губи, когато се появят разходите. Щял е да изгуби достойнството и позициите си, а това е много добре за китайците, които са искали той, като wai guo ren, да се провали.

— А това е било дяволски удобно за първоначалния собственик на фабриката — каза Нокс.

— Е, значи оттам ще започнем — обяви Козловски.

— Ние ли? — учуди се Нокс.

— Майната ти! — дружески му отвърна служителят на Консулството.

Нокс обори глава на облегалката и се усмихна.

Само след миг се унесе в сън.

39.

22:09 часа

Крайбрежният булевард

Подполковник Пот Хо от Министерството на държавната сигурност заемаше червен кожен стол, разположен зад обикновено бюро в малък сив офис без прозорци. Мъжът бе доста дебел и с мазни устни, мазен перчем и нетърпелив нрав.

Шен Деши бе седнал срещу него с гипсирана ръка, обездвижена със слинг през врата, и с превързана глава с обръсната на места коса, под която се виждаха шевове. Инспекторът се опитваше да изглежда уверен, докато се взираше в очите на човека от отсрещната страна на бюрото.

— Е? — попита подполковникът на шанхайски. — Щях да те накарам да повториш отново всичко това, но не искам да го чувам пак. Ако американците настояват да повдигнат обвинение срещу теб…

— Да, разбирам — отвърна Деши.

— Как така си го взел на прицел? — продължи да разпитва подполковникът.

Шен замълча. Челото и горната му устна бяха плувнали в пот — сигурен знак, че изпитваше слабост. Подполковникът можеше да му скъса топките, ако поискаше.

— Ти трябваше да запазиш доказателствата за евентуално замърсяване на района и да прикриеш останалото, преди въпросът да се е разчул — смъмри го началникът.

Шен Деши потъна още повече в стола си.

— А вместо това си се натресъл право в ръцете на американците, които всеки момент може да отправят официално запитване и да потърсят отговорност. Ако исках подобен род внимание, щях да съм наел фирма за връзки с обществеността! — извика подполковникът.