Шанхайска афера
Шрифт:
Хората разправят, че когато човек умира, целият му живот преминава като на филмова лента пред очите му — от детството до настоящето, и че изходът към рая прилича повече на огледало, отколкото на врата. Животът на Шен Деши премина пред очите му и все пак, като се изключат няколкото счупени кости, той все още беше жив.
Отделението под седалката беше празно.
Отне му няколко минути, преди да осъзнае реалността на случващото се. Заблъска седалката напред-назад, сякаш тежкият сак можеше да се е пъхнал между механизмите или да беше изпаднал
Самият той беше скрил парите там! През цялото време беше стоял в колата, с изключение на няколко момента…
Онази кучка!
Беше я оставил сама в колата, когато бе отишъл да огледа фабриката, а тя бе дошла с нея след пристигането на американеца.
Трескаво се замисли какво, по дяволите, трябваше да направи сега, когато някъде от дълбините на съзнанието му се надигна глас: „Бягай!“.
Неделя, 3 октомври
40.
09:20 часа
квартал Луан
Шанхай
Малко след закуска на следващата сутрин Грейс получи телефонно обаждане от Джиан Лу. Не беше казала на Нокс и Козловски за помощта, която й бе оказал бившият й любовник. Като държавен служител Джиан Лу разполагаше с достъп до информация, за която американското разузнаване би се наложило да се труди със седмици, за да събере и анализира.
— Да? — попита тя.
— Собственикът не е само един — бе започнал направо Джиан Лу. — Кожарската фабрика — тя е собственост и е била управлявана от компания с десетчленен борд на директорите. Фирмата е прекратила дейността си и фабриката е била затворена преди две години.
— Когато са влезли в сила законите за защита на околната среда — досети се Грейс.
— Времето съвпада. Можеш ли да ми кажеш за какво е всичко това? — попита Джиан Лу.
— Имаш ли възможност да издириш кои лица са били в борда на директорите на фабриката?
— Вече съм го направил.
— Наистина те обичам. Знаеш го. — Грейс се усмихна на телефонната слушалка. Не беше правилно да го казва и веднага съжали, че се беше изплъзнало от устата й, но откакто бе пристигнала в Консулството и вече бе в безопасност, постоянно се чувстваше като замаяна и не знаеше какво говори. За момент си помисли, че той ще й затвори.
— Мога да ти дам имената им — продължи Лу съвсем делово от другата страна на линията. — Имаш ли химикалка?
Тя бавно и внимателно си записа няколко китайски символа и ги прочете обратно на Джиан Лу, а той я изслуша и не я поправи нито веднъж.
— Това ли е? — попита той.
„Това ли беше?“, замисли се за миг тя, но на глас каза:
— Надявам се, че не.
— Чух се с Едуард. Той наистина е в безопасност извън страната. Като негов по-голям брат… и от името на семейството… знам, че сме ти задължени… — започна той.
— О, моля те. Няма никакъв дълг —
— Бих искал да изразя огромната ни благодарност — каза съвсем официално той.
— Като начало би могъл да ми дойдеш на гости в Хонконг — заяви тя. Е, от китайките се очакваше да бъдат много по-добре възпитани от това и Грейс се надяваше да не му е прозвучала твърде нахално и да го отблъсне.
— Да, разбира се — отвърна той.
— Само ако искаш, естествено — побърза да добави тя.
— Това, което човек иска, и това, което приема, са две много различни неща — каза той.
— Имаш адреса ми. Същият е.
— Значи смяташ да напуснеш страната? — попита той, а гласът му й прозвуча някак си разтревожен.
Грейс за пръв път го чуваше да звучи така. Не каза нищо, оставяйки думите му да ехтят отново и отново в главата й.
— Възможно най-скоро, още днес или утре — добави тя след малко.
— Разбирам.
— Полетът не е дълъг.
— Но за мен си е цяло пътуване — добави той.
— Ще те чакам — каза Грейс.
Той затвори. Тя остави внимателно телефона и се взря в него, преповтаряйки си наум всяка дума от разговора им. Търсеше скрит смисъл в думите и интонацията, с която ги беше изрекъл.
Почукване на вратата я извади от унеса й.
Беше Нокс.
12:30 часа
Грейс предаде имената на членовете на борда на директорите на Козловски и през следващите няколко часа премина през буря от емоции. Нокс успя да дремне за двадесетина минути, след което изпи две големи чаши силен чай. Грейс прекара времето си сама, седнала край прозореца в стаята за гости в Консулството и вгледана в слънчевите градини навън. От влажната почва се издигаше пара. Денят се очертаваше да бъде много горещ.
На нея й се сториха часове, но всъщност малко по-късно един от войниците от охраната на Консулството ги поведе към другата част на сградата, където се намираше офисът на Козловски. Нокс се чувстваше така, сякаш последно бе идвал на това място преди повече от шест месеца, а всичко бе започнало само преди няколко дни. Козловски бе успял да се изкъпе, да се избръсне и да се преоблече, въпреки че все още не се беше видял със семейството си.
— Първо — започна той, — американското правителство не знае нищо за членовете на Комитета по разселването на Народна република Китай.
— Ясно — каза Нокс, разбрал, че Козловски всъщност им съобщаваше, че правителството им вече бе запознато с цялата информация.
— Второ, продължавам да изследвам възможностите да използвам информация от тайни канали, за да изоблича онзи човек от китайското правителство, но ми казаха, че е много вероятно това да не се случи — продължи Козловски.
— Мисля, че знам какво можем да направим по въпроса — обади се Грейс. — Продължете, моля.
Козловски й подаде през бюрото си лист, на който на ръка беше написано нещо.