Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Непременно.
Взеха си довиждане и Холис излезе на улицата. Лиза го последва и продължиха разходката си под следобедното слънце.
— За тая кутия това бяха много пари — осмели се най-после Холис.
— Да, зная.
— Винаги ли излизаш с четиристотин рубли в чантата?
— Аз съм истинска рускиня. Никакви кредитни карти, никакви чекове. Само няколко стотици рубли, в случай че видя нещо за купуване.
— Те обикновено търсят храна и облекло. Тази кутия беше… е, не е моя работа.
— Онова място не ти ли напомни нещо? — попита Лиза.
— На пръв поглед не.
— Помисли.
— А, да. Магазинчето за стари вещи в „1984“. Онова, което беше под контрола на Полицията на мисълта, в него заловиха горкия Уинстън Смит. Сега, като ми каза, се сетих. Тоя магазин от Полицията на мисълта ли се контролира?
— Надявам се, че не.
— Откъде ви познава тая жена с Алеви и откъде знае, че работите в посолството? Защо идва Сет Алеви в този магазин?
— Хубав въпрос. Мислех, че ти ще можеш да ми отговориш.
— Със сигурност не мога.
— Сет ми дава пари, за да купувам оттук разни неща. Всъщност той ми казва какво да купувам. Покупките са винаги прекалено скъпи. Този път бе тая кутия. Не трябваше да ти го казвам, но той не е много искрен с мене.
Холис не каза нищо.
— Дали е нелоялно от моя страна?
— А ти дължиш ли му лоялност?
Тя сви рамене.
— За някои неща. Както и да е, казах ти, за да не мислиш, че съм съвсем празноглава. Беше ми заповядано да купя кутията.
Холис кимна.
— Да, не се връзваше много с характера ти.
— С характера и с кесията ми. Значи ти не знаеш нищо за тоя антикварен магазин?
— Не.
Продължиха разходката си. Холис наблюдаваше как хората, насядали по пейките и саксиите, ядяха сладолед и малки питки с месо. Повечето ги поглеждаха разсеяно, а някои и по-дълго се заглеждаха в тях. Представителите на Запада в Москва все още бяха голяма рядкост, така че привличаха вниманието, а един московчанин ще разпознае западняка толкова лесно, колкото и западнякът би разпознал казак на кон. Холис помисли, че слънцето поставя Москва и жителите й в много неблагоприятно положение — някак си сивотата не изглежда толкова сива под едно облачно небе.
Лиза отново го бе хванала за ръката и Холис я поглеждаше с крайчеца на окото. Сега, след като му бе казала, той смътно откриваше в нея нещо руско. Навярно това се дължеше само на внушение, също както когато гледа Джули Кристи в ролята на Лара на Пастернак на фона на Москва в Холивуд.
Холис намираше Лиза за доста красива. Сега откри, че тя имаше изпъкнали скули и остри черти като на жените от славянските народи. Тенът й бе светъл, а очите й — големи и сини. Кестенявата й коса бе като на разчорлена самодива — прическа много популярна сред по-младите жени в Москва, както вече бе забелязал. Устните й стояха малко като нацупени. Тя или се усмихваше, или хапеше долната си устна, когато се замислеше.
— Да няма муха на носа ми? — каза тя, без да се обръща.
— Не… аз… просто търсех да открия руските ти черти.
— Не са по лицето. В краката и стъпалата са. Къси, набити крака и големи стъпала. Дебели бедра.
— Не смятам.
— Да се обзаложим ли?
— Ами… готово.
Тя се усмихна и го поведе по една странична улица, наречена „Калачная“, т.е. сладкарска. Улиците на „Арбат“ напомняха
— Сега пък къде ме водиш? Да ми показваш руските си черти ли? — попита Холис.
— Не. Да обядваме. Нали ме покани на обяд?
— Да, но аз се обадих и резервирах места в хотел „Прага“.
— О, мислех си, че изборът ще бъде мой.
— Добре, но насам няма никакви ресторанти.
— Има един.
— Как се казва?
— Мисля, че няма име.
Тя пресече улица „Калачная“ и той я последва по стълбите на някаква стара сграда с гипсова мазилка, очевидно принадлежала на богат търговец. Влязоха в голямо антре и Холис усети миризмата на зеле и риба.
— Това, което усещаш, не идва от ресторанта, а от наемателите. — Тя му посочи някаква врата под огромно стълбище и те заслизаха към мазето.
Лиза отвори вратата в края на стълбите и пред Холис се откри голямо, слабо осветено помещение с нисък дървен таван. По стените и пода имаше ориенталски килими, а във въздуха се носеше миризмата на ароматен тютюн. Към тях се приближи стара жена и им се усмихна толкова широко, че Холис помисли, че по погрешка си е сложила чужди зъбни протези.
— Салам алейхум! — поздрави ги тя.
Лиза отговори на поздрава и тръгна след нея към ниска масичка, покрита с мръсна червена покривка и прибори, които не си подхождаха. Лиза и Холис седнаха. След като размениха обичайните любезности, жената, която не говореше много добре руски, попита:
— Приятелят ви харесва наша кухня?
— Обожава я. Бихте ли ни донесли бутилка от онова вино от сини сливи?
Жената се отдалечи.
— Това място има ли го в Синия пътеводител? — огледа се Холис.
— Не, господине. А трябва да го има. Храната е превъзходна.
— Еврейска ли е?
— Не. Азербайджанска. Казах „салам алейхум“, а не „шалом алейхем“. Близки са, но е малко като арабски.
— Разбирам.
Холис забеляза, че няма свободни маси и другите обядващи — повечето мъже, очевидно не бяха руси. Всъщност руска реч не се чуваше. Москва, според впечатленията на Холис, ставаше все по-разнолика в етническо отношение, тъй като все повече хора от съветските малцинства прииждаха към центъра на империята. Режимът не одобряваше тази миграция, а кореняците московчани се ужасяваха от нея. Съветското правителство твърдеше, че няма статистически данни за промените в етническото съотношение, но Сет Алеви бе докладвал, че според пресмятанията му близо 20 процента от населението на Москва не е руско. Градът бе приютил узбеки, арменци, украинци, татари, тюрки и десетина други съветски малцинствени групи. В заключение Алеви бе казал, че като резултат от това етническо разнообразие Москва става все по-космополитна и изтънчена. Другият извод бе, че тя започва да сплотява цялата империя подобно на другите бивши имперски столици, пълнейки се с далавераджии, кариеристи, спекуланти и паразити. Такива като Миша. Там, където руснаците виждаха проблем, Сет Алеви и Сам Холис откриваха нови перспективи.