Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Да. А ти? Разкажи ми нещо за Лиза.
Тя се направи, че не го чу.
— Доколкото си спомням, ти имаше и жена.
— Жена? О, да, Катрин. Отиде на пазар в Лондон. — Мисля, че вече половин година пазарува.
— Толкова ли стана?
— Разделени ли сте от закона?
— Не, извън закона.
Лиза понечи да продължи разговора, но вместо това наля още вино.
Съдържателката се доближи до масата и двете с Лиза обсъдиха дневното меню. Лиза поръча и за двамата.
— Цената е фиксирана — обясни тя. — Само три рубли. Менюто се сменя според това колко е часът. Така е по-добре, отколкото в големите ресторанти, където непрекъснато ти обясняват, че това, което си поръчваш, в момента го няма. —
— Говоря и малко полски.
— Обиколил си целия Източен блок — каза тя и се засмя, спомняйки си думите му, че е обиколил целия свят.
Холис също се засмя.
— Руснаците са убедени, че само един руснак може да говори руски език. Въпреки това Сет Алеви го говори почти перфектно. Ако се старае, някой московчанин би го взел за ленинградчанин, и обратно.
— Особено по телефона. Но да бъдеш руснак не е само въпрос на език. Така е с всички националности, но руснаците се отличават по особен начин. Забелязал ли си например, че руските мъже се движат от раменете надолу? Американците използват само краката си.
— Да, забелязал съм.
— Изражението на лицата също е различно, както и жестовете им. Да си руснак значи да съчетаваш целия им национален и културен дух. Нито аз, нито ти, нито Сет можем да минем за руснаци, така както не можем да минем и за ориенталци.
— В това долавям мистицизъм, госпожице Путятова. Лиза се засмя.
— И все пак, чудя се дали това не би могло да се постигне? — каза Холис. — Искам да кажа, ако един американец се подложи на специално обучение, в необходимата културна атмосфера и така нататък, може ли да мине за руснак сред група руснаци? И обратно, може ли един руснак да мине за американец на някое американско барбекю?
Лиза помисли, преди да отговори.
— За известно време — може би, ако никой не търси измамата. Но не и при внимателно наблюдение. Все нещо ще го издаде.
— Мислиш ли? Ами ако руснакът, който вече е научил английски, отиде в специално училище? Училище с американски възпитатели? Нещо като… училище за усъвършенстване? Едно цялостно потапяне в Америка, да речем, за една или повече години. Дали ще се получи точно копие на американския възпитател?
Лиза помълча замислена.
— И възпитателят, и ученикът трябва изцяло да се посветят на това… Един американец би трябвало да има сериозни основания, за да се отдаде на такова нещо… — После тя добави: — Говорим за шпиони, нали?
— Ти го каза, не аз. Много си проницателна. — Холис смени темата. — Руският ти е абсолютно правилен граматически. Добре се справяш и с разговорния език. Но забелязвам, че акцентът, ритъмът и речевите ти модели не са като на московчаните, не ми звучиш да си го учила и в Монтерей или Висбаден.
— Не, не съм го учила в нашите езикови училища. Учила съм го от баба си.
— Евелина Василиевна Путятова?
— А, значи си внимавал? Странно за един мъж.
— Аз съм шпионин. И слушам.
— И наблюдаваш, и запаметяваш. Все едно, баба ми беше чудесна жена. — Лиза угаси цигарата и продължи: — Родена съм и съм израснала в Сий Клиф — спретнато селце с къщи във викториански стил на северния бряг на Лонг Айлънд. В Сий Клиф има голяма руска колония още от времето на царска Русия. После революцията и Гражданската война предизвикали втора вълна от емигранти, сред които били моята баба и дядо, тогава двайсет и няколко годишни и съвсем отскоро женени. Бащата на моя дядо бил царски офицер, убит от германците, така че дядо ми — Михаил Александрович Путятов, наследил имението и титлата му. Родителите на баба ми били арестувани и разстреляни от местните болшевики, а майката на Михаил — моята прабаба, се самоубила.
— Баба ти ли ти разказа всичко това?
— Да. Навярно няма друг европейски народ, освен руския, който да отдава такова голямо значение на историческите факти, предавани от уста на уста. В една страна с традиционно силна цензура кой друг би разкрил историческата истина, ако не старите хора?
— Но те невинаги са най-достоверните свидетели на миналото.
— Сигурно е така, особено когато става въпрос за големите исторически събития. Но те могат да ти кажат кой е бил обесен заради кражба на храна и кой — за това, че е притежавал земя.
— Вярно е. Продължавай.
— В хола на красивата ни стара викторианска къща в Сий Клиф имахме сребърен самовар и когато бях малка, Евелина ме настаняваше до него и ми разказваше руски народни приказки. Когато поотраснах, ми описваше живота си в имението на родителите си, спомняше си и за моя дядо. Щом навърших 16, тя ми разказа за революцията, за Гражданската война, за епидемиите и за глада. Спомените й ме трогваха дълбоко, но мисля, че бяха повлияни от омразата й към комунистите. Предполагам, че и аз бях повлияна от личната й омраза, въпреки че не съм сигурна дали точно това бе целта й.
Холис мълчеше и слушаше.
— Но тя ме научи и да обичам — да обичам стара Русия, хората, езика, православната църква… — Погледът на Лиза се зарея в празното пространство пред нея, после тя продължи. — На стената на баба висяха три красиви икони и едно старинно шкафче, в което имаше ръчно изработени предмети от майстори занаятчии и миниатюрни портрети върху порцелан на нейното семейство, на Николай и Александър. В нашата колония цареше атмосфера на омраза към комунистите — ти, струва ми се, би казал към болшевиките. Близо до дома ни има руска православна църква и по ирония на съдбата Съветската мисия към Организацията на обединените нации притежава малка площ на няколко километра разстояние от нея. В неделите баба ми и аз ходехме на църква, а понякога отивахме заедно със свещениците и другите богомолци при входа на Съветската мисия и се молехме. Нашата неделна свещена процесия със запалени свещи винаги минаваше покрай онова място. Днес това се нарича демонстрация. Тогава му казвахме просвещение на антихристите. Както виждаш, Сам, Евелина Василиевна Путятова ми е оказала значително влияние. Почина, когато отидох в колежа.
Известно време и двамата мълчаха, а после Лиза продължи:
— Постъпих в университета във Вирджиния и завърших курса по съветска културология. Издържах успешно приемния изпит за специалността „Международни отношения“, преминах през устните интервюта и проверката на специалните тайни служби. Класирах се сред първите в списъка на Информационния център на Съединените щати, но трябваше да мине година, преди да ме назначат на работа при тях. Изпратиха ме за една година в Консулския отдел на посолството в Медан, Индонезия. Бяхме само 6 души в занемарена сграда на два етажа и аз не можех да проумея каква беше работата ни и как ще разширим перспективите на Америка там. По-голямата част от времето си прекарвахме в пиене на бира и игра на карти. Почти се побърках. После получих първото си сериозно назначение от Информационния център — в американската библиотека в Мадрас, Индия, и там работих две години. След това се върнах за година във Вашингтон — изкарах курс за допълнителна квалификация и работих известно време към управлението на Информационния център. После — две години в Берлин, където най-накрая използвах руския си. След Берлин най-после получих това, което исках — Москва. И ето ме сега тука. С още един разузнавач.