Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Тук се е намирала църквата „Свети Борис“ — каза Лиза, — а ей там е била църквата „Свети Тихон“, построена през X век. Комунистите са съборили и двете, но аз ги имам на стари снимки.
— Книга ли ще издаваш, или ще се опиташ да възбудиш съдебен процес?
— И двете.
Влязоха в метрото и започнаха да си проправят път към ескалаторите. В последния момент Холис сграбчи Лиза за ръката и я помъкна към противоположния изход на станцията. Отново се озоваха на площада зад един фонтан.
— Какво правиш? — запита тя.
— Няма да се
— О… Няма ли да взимаме кола оттам?
— Следвай ме. Върви бързо.
Холис се отправи към източния край на площада. Лиза вървеше след него. Минаха покрай множество будки и прекосиха опашки от хора, наредили се за квас, безалкохолни напитки и сладолед.
— Къде отиваме? — прошепна тя.
Той я стисна за китката и я дръпна към едно жигули.
— Влизай!
Холис отиде до вратата на шофьора и оттам незабавно излезе мъж, когото Лиза бе виждала в посолството. Холис се мушна зад волана, а мъжът затвори вратата и му каза:
— Резервоарът е пълен, съединителят малко заяжда, куфарчето ви е на задната седалка. Късмет!
— Благодаря. — Холис включи жигулито на скорост и подкара по Калинински проспект, след това неочаквано направи обратен завой и после зави на запад.
Непрекъснато поглеждаше назад в огледалото.
Лиза мълчеше.
Холис натисна здраво педала по широкия булевард и след две минути пресече улица „Чайковски“, после мина по Калининския мост над Москва и покрай хотел „Украйна“. След няколко минути преминаха покрай Бородинската панорама и излязоха от централната част на града през Триумфалната арка. Холис караше с петдесет километра в час.
— От колко осеммилионни града можеш да излезеш само за десет минути? Москва е същински рай за шофьорите — проговори той най-после.
Лиза не каза нищо.
Холис бръкна под седалката и измъкна оттам черна вълнена шапка и тъмносин шал. Сложи шапката на главата си и подаде шала на Лиза.
— Вместо госпожица ще бъдеш старица. Моля те, сложи го да те видя. Тя сви рамене и уви глава с шала, като го омота около шията си.
— Това съм го гледала в един филм.
— В една музикална комедия, нали?
— Да.
След десетина минути минаха покрай разпръснати високи блокове в строеж, които приличаха на самотни сиви бетонни кораби сред море от вълнисти треви.
— Незаконно е да караме кола без дипломатически номер — каза Лиза.
— Така ли?
— Откъде взе тая?
— От хотела на Интурист. Наета и платена с карта „Америкън Експрес“.
— Значи си ги снабдил с твърда валута, която да използват срещу нас във Вашингтон — заяви тя саркастично. — От някой разузнавач, естествено.
— Дадох само четирийсет долара. Един човек на КГБ едва ще си плати обяда с тях.
Тя отново сви рамене.
— Москва става все по-голяма за КГБ. Западното влияние нараства: коли под наем, карти „Америкън Експрес“, няколко американски банки. Сега за нас е по-лесно да действаме — заговори Холис.
— Разсъждаваш точно като него.
—
— Като Сет. Твърде ограничено.
— Знам.
Холис усещаше, че доброто й настроение се бе изпарило. „Сигурно, помисли той, е нервна и разтревожена покрай смъртта на Фишър.“
Решението да вземе със себе си аматьор, непосветен в работата му, не бе най-умното за тази седмица. Но смътно чувстваше, че това ще бъде добре за нея. И Алеви го бе разбрал. А от гледна точка на задачата му една жена, която засега нямаше връзки с разузнаването, беше чудесно прикритие. Ако Алеви и Холис бяха поискали заедно пропуск, КГБ щеше да организира цяла въоръжена дивизия да ги преследва.
Холис осъзна, че разсъждава точно като Алеви. Как иначе да си обясни това, че помоли Лиза Роудс да тръгне с него на едно пътуване, от което можеше и да не се върне жива?
— Съжалявам — каза той.
— За какво?
— За това, че разсъждавам като Сет.
— Господи, това се казва човек нащрек. Нищо не му убягва — усмихна се тя.
Той не отговори.
Лиза погледна през прозореца и каза замислено:
— Ако Грег Фишър е дошъл откъм Смоленск и Бородино, той се е движел по този път.
— Да, точно така.
— Минал е покрай посолството.
— Знам.
Пресякоха околовръстното шосе и Лиза каза:
— Някога тук имаше плакати с надписи „Напред към комунизма“. Но предполагам, че властите са осъзнали глупавото значение на този лозунг, поставен на път, който се движи в кръг.
Холис се засмя.
— Ти си чудесен екскурзовод. Ще разговарям с Интурист да те назначат при тях за уикендите. — Холис измъкна лист хартия от джоба си и й го подаде. — Пропускът ти.
— Важи само до полунощ.
— Ще успеем да отидем и да се върнем дотогава.
— Мисля, че можем да преспим някъде в провинцията.
Холис не отговори веднага, след това каза:
— Не съм си взел четка за зъби.
Лиза му се усмихна, после насочи вниманието си към пейзажа наоколо. Сред откритото поле се виждаше малко селце с около двайсетина къщи. Доста примитивни огради отделяха дворовете, пълни с кокошки и прасета, а кални пътечки свързваха порутени постройки с къщите отпред. Къщите колиби бяха покрити с ръждясала ламарина и тя помисли, че всеки силен дъжд сигурно побърква обитателите им. Питаше се как ли живееха тия хора, когато температурите слезеха до 30–40 градуса под нулата.
— Невероятно.
Той проследи погледа й.
— Да, шокиращо е, нали? А само на петнайсет километра оттук е столицата на една мощна ядрена сила.
— Това е първото ми пътуване в провинцията.
— Аз съм ходил тук-там. На изток към Урал и на север към Ленинград е още по-зле. Повече от половината селско население не живее в прилични жилища, няма подходящо облекло и е недохранено, въпреки че именно те — селяните, произвеждат храната.
Лиза кимна.
— Човек чете и слуша за тези неща, но не ги вярва, докато не ги види с очите си.