Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Кои са Борис и Игор?
— Очите и ушите на КГБ около нашето посолство.
— О-о!
Холис прекоси главното шосе и продължи по черните пътища. След 15 минути стигнаха до пътя с тополите за Бородино и свиха по него. Солис видя отпред каменните колони и издигащите се врати, които водеха към някогашните бойни полета. Те бяха затворени, а когато се приближиха, забелязаха, че са заключени и с катинар.
— Мисля, че по това време на годината исторически обекти от тоя род се затварят рано — каза Лиза.
— На това разчитах. — Холис отби колата между две тополи и я вкара в канавката. Караше
— Нали ти казах, че изобщо не съм излизала от Москва… освен на почивка в нашата финска дача.
Холис кимна. Финската дача, наречена така заради архитектурата и сауните, бе сграда, построена съвсем наскоро на река Клязма, на един час път с кола северно от Москва. Тя бе предназначена за служителите на американското посолство. Наблизо до нея се намираше и дачата на посланика, в която почиваха и по-високопоставени лица, близки до ранга му. Една покана да прекараш уикенда във вилата на посланика бе едва ли не наказание. Но финската дача бързо спечели добра репутация, а семейни там не ходеха. Една нощ през прозореца на спалнята си в дачата на посланика Холис се бе заслушал във веселите гласове на мъжете и жените и в плясъка на водата в топлите басейни, долитащи откъм финската дача сред гората. Катрин, която тогава бе с него, бе казала: „Защо на тях им се разрешава да се забавляват толкова свободно, а ние тук трябва да пием шери с някакви нищожества, които си придават важности?“ Само след месец тя замина „на пазар“ в Лондон.
— Много пъти ли си ходила там?
Тя го погледна.
— Не… това е нещо като коледното тържество в службата, а в понеделник сутрин всеки гледа да отбягва другите. Нали разбираш?
— Мисля, че да. — Холис видя мястото за паркиране, покрито с чакъл. Музеят бе вляво. — Идвал съм веднъж тук. Имаше прием на военните аташета миналия октомври по случай годишнината от битката между немци и руснаци тук през 1941-ва. Интересно място.
— Така изглежда.
Умълчаха се, а колата продължаваше да се движи по тясна алея. Слънцето се бе скрило и наоколо бе тихо. Тя забеляза ярки блещукащи звезди сред разпръснатите облаци. Учудиха я дълбоката тишина и непрогледната тъмнина на провинцията нощем.
— Зловещо е.
— Романтично е.
Тя неволно се усмихна. Луната надникна иззад облаците и освети десетина лъскави обелиска, застанали като блещукащи стражи над мъртвите.
— Бородино — каза Холис тихо. — Фишър трябва да е пристигнал по тоя път, покрай музея. Номерът е да се проследи къде се е за губил на връщане. Протегни се назад и потърси в куфарчето една топографска карта.
Тя измъкна нещо.
— Това ли е?
— Да. Разтвори я и я сложи на коленете си. Ако ни спрат, просто я докосни с пламъка на запалката си. Хартията ще изгори моментално без много светлина и пушек и няма да остави пепел.
— Добре.
— Под седалката ти трябва да има фенерче с червен филтър.
Тя се наведе и измъкна фенерчето.
— Знаем — каза Холис, — че е минал през бойното поле, а след това според думите му се е озовал на някакъв път сред гора, северно от Бородино, някъде по това време на деня. По на север е Москва река и има електрическа централа и воден резервоар. Така че той трябва да се е намирал някъде
— Да. — Тя вдигна очи от картата. — Виждам борове ей там по хълмовете.
— Да. Това са възвишенията, които са точно южно от Москва река. Приближаваме до някакъв разклон.
Тя насочи фенерчето към картата.
— Ето, виждам го тук. Ако свиеш наляво, пътят ще завие обратно и ще тръгне нагоре по хълма.
Холис кимна. Лявото разклонение като че ли се насочваше обратно към музея, но не беше точно така. Точно тук сигурно Фишър бе направил своята фатална грешка. Холис зави наляво.
Продължиха напред със загасени фарове. Теренът започна да се издига. Сред тревистото поле се извисяваха няколко бора, после пътят навлезе сред гъста борова гора и стана много тъмно.
— Можеш ли да виждаш? — преглътна Лиза.
— Само от време на време светвай фенерчето напред през прозореца.
Тя свали стъклото и в колата нахлу студен въздух. Червената светлина осветяваше пътя и Холис следваше лъча.
— Как си? — попита той.
— Окей. А ти?
— Добре — отговори Холис. — Хубава гора. Харесва ми тая дума — бор. Предизвиква толкова мисли, типично руска. Представям си дълбоките тъмни борови гори на стара Русия, дърводелци и дървосекачи, дървени колиби, борова смола ври над пукащите клонки в огъня. Прилича ми на приказка. Бор.
Тя го погледна, но замълча.
Продължиха по пътя. Жигулито се движеше много бавно, а моторът му ревеше на първа скорост.
— Мога ли да си запаля цигара? — каза Лиза.
— Не.
— Започвам да треперя.
— Искаш ли да се върнеш?
Тя се поколеба, после отговори:
— По-късно.
След десет минути стигнаха до някакъв знак отстрани на пътя и Холис спря колата. Лиза насочи фенерчето към надписа и двамата прочетоха: „СПРИ! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! ВЪРНИ СЕ НАЗАД!“
— Това — каза Холис — трябва да е мястото. Вече бях започнал да се притеснявам, че сме тръгнали по друг път.
— Но ние наистина тръгнахме по друг път.
Холис слезе от колата и се огледа. Откри малкото пространство за обръщане отдясно на пътя. Вдигна капака на колата и измъкна кабелите за задните светлини и стоповете, после се качи зад волана. Подкара към площадката, но вместо да обърне, продължи нататък сред боровете, докато жигулито измина двайсетина метра навътре в гората. Обърна колата, после изключи мотора.
— Сам, нека си тръгваме.
— Чуй! — дръпна я надолу той.
Тишината на гората бе нарушена от бръмченето на дизелов мотор. После видяха, че към тях се приближават фарове.
— Смъкни се надолу — прошепна Холис.
И двамата се свлякоха върху килима от борови иглички с лице към телта. Светлината от фаровете ставаше все по-ярка и те вече виждаха колата, която се движеше бавно по изораната ивица между двете огради. Колата се приближаваше все по-близо, а ревът на мотора ставаше все по-силен. Холис видя, че това е всъдеходна машина с открита каросерия. В кабината седяха двама души, а отзад — шестима войници с каски. Двама бяха заели позиция при куполната картечница, други двама стояха до един прожектор, а последната двойка държеше оръжието си готово за стрелба.