Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

Стигнаха до коларски път, който опасваше очертанията на бойното поле. От другата страна на пътя имаше ниви. Холис реши, че на жигулито му бе все едно, и го подкара по черния тракторен път на север към Москва река. Пътят свършваше при шосето край Москва река и Холис зави надясно. Така щяха да влязат в Можайск от запад, а не откъм Москва, където можеха и да ги чакат вече. Включи фаровете и изхвърли шапката си през прозореца. Лиза също хвърли шала и се изтупа, после изчисти и боровите иглички от дрехите на Холис, докато той шофираше. Влязоха в Можайск, без да срещнат никакво друго превозно средство по пътя. Градът изглеждаше зловещо

безлюден за събота вечер. Холис пъхна някаква хартия в ръцете на Лиза:

— Упътването до моргата.

Най-сетне пристигнаха пред една схлупена измазана постройка близо до железопътната линия. Над вратата й висеше дървена табела с надпис: „МОРГА“. Холис погледна часовника си. Беше точно осем часът. Слязоха от колата и тръгнаха към вратата.

— Ако не ти се влиза, почакай тук — каза Холис.

— Влиза ми се. И друг път ми се е налагало. Другото ми се случва за първи път.

— Държа се геройски.

— Благодаря. А ти си голям смелчага.

— Да, обичам да се перча пред жените. Затова те взех със себе си.

Той натисна някакво копче, на което пишеше „НОЩЕН ЗВЪНЕЦ“, и те зачакаха. Холис сложи ръка на рамото на Лиза и усети, че тя вече не трепери. „Много смела жена е“, помисли той.

Тежката дървена врата на моргата се отвори и зад нея се показа мъж с униформа на полковник от КГБ.

— Влезте! — каза той на английски.

10.

Полковникът показа среден пръст под носа на Холис, обърна се и влезе.

Двамата с Лиза го последваха през тъмната плесенясала стая, в която имаше столове, и Холис се сети, че градските морги тук често се използват и като погребални зали. Влязоха в студено помещение, облицовано с бели порцеланови плочки и пропито с мирис на химикали. Руснакът дръпна висяща на стената връвчица и вътре светна флуоресцентна лампа, която освети бяла емайлирана хладилна камера — от тия, които в Америка се използваха през 50-те години. Полковникът отвори капака без всякакви предисловия и пред тях се показа голо мъжко тяло.

Ръцете и краката на трупа бяха накриво, а главата му бе увиснала на една страна. Клепачите на Грегъри Фишър не бяха затворени и в изцъклените му очи имаше замръзнали сълзи. През изкривените му посинели устни се подаваха счупени зъби.

Холис забеляза, че по гърдите и лицето на Фишър имаше много рани и кръвта не бе изчистена както трябва. Местата, където имаше рани и ожулвания по тялото на младежа, бяха тъмновиолетови и изпъкваха на фона на светлата му кожа. Холис огледа лицето на младежа и по чертите му установи, че е бил доста симпатичен и на не повече от двайсет и една-две години. Почувства съжаление за Грегъри Фишър, чийто глас му бе станал доста близък от прослушванията на записа. Запита се дали са го измъчвали, за да узнаят нещо повече за Додсън.

Полковникът подаде на Холис един паспорт, той погледна цветната снимка и видя загоряло, усмихнато лице, после подаде паспорта на Лиза. Тя погледна снимката, после трупа и кимна. Прибра документа в чантата си.

Полковникът затвори капака на камерата с трясък и даде знак да го последват в малка стаичка, където имаше всичко на всичко едно очукано бюро от бреза и три различни стола. Посочи им столовете, а сам седна зад бюрото, после светна една настолна лампа. Започна на английски:

— Вие, естествено, сте полковник Холис, а това трябва да е Лиза Роудс.

— Точно така — отговори

Холис. — А вие сте полковник от КГБ. Не чух името ви.

— Буров. — И добави: — Трябва да сте наясно, че тъй като става въпрос за смъртта на чужденец, според съветските закони с уреждането на документите и всичко останало трябва да се заеме КГБ. Моето присъствие тук не бива да се свързва с нищо повече.

— Щом така казвате.

Буров се наведе напред и погледна изпитателно Холис.

— Да, така казвам. А аз трябва ли да свързвам с нещо вашето присъствие тук, полковник Холис?

— Не, ни най-малко. — Но Холис знаеше, че и двамата не бяха тук случайно, защото, след като в съветското външно министерство са разбрали, че именно той, а не някой офицер от Консулския отдел е поискал издаването на пропуск, те са осведомили КГБ, а от КГБ са наредили на външното министерство да издаде този пропуск, защото са искали да разберат какво цели полковник Холис. Обикновената процедура по транспортирането на трупа се бе превърнала във вид операция на контраразузнаването. Холис се запита какво ли би предизвикало КГБ да убие него и Лиза някъде по пътя. Може би отбиването им в Бородино, ако бяха научили за него.

— Очаквах ви няколко часа по-рано. Накарахте ме доста да чакам — каза Буров.

— Нямах представа, че ни чакате, полковник.

— О, моля, моля, много добре знаете… Както и да е, защо се забавихте?

Холис се вгледа по-отблизо в Буров на слабата светлина. Прецени, че е някъде на четиридесет и пет години. Беше висок, добре сложен мъж и имаше оня тип леко присвити момчешки устни, които са типични за северната част на страната — около Ленинград — и Финландия. Кожата му бе светла, очите — сини, а косата му — сламеноруса, което затвърди мнението на Холис, че Буров прилича по-скоро на скандинавец, отколкото на славянин. Може би в жилите му течеше финска кръв, или пък беше едно от многото свидетелства, оставени от германската армия. Съдейки по възрастта му, това бе твърде възможно. „Всъщност, помисли Холис, ако Мосфилм търси типичен нацист за своите безбройни филми за войната, Буров е напълно подходящ.“

— Полковник Холис, защо се забавихте?

— Вашето външно министерство забави пропуските ни. — Холис се наведе към Буров и добави доста заядливо: — Защо всичко в тази страна се върши за два пъти по-дълго време, отколкото в цивилизования свят?

Лицето на Буров почервеня.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Говорите чудесно английски. Това означава точно това, което вие много добре разбрахте.

Лиза бе малко изненадана от острия език на Холис, но подозираше, че той се опитва да накара Буров да се почувства виновен за тяхното закъснение.

Буров се отпусна назад в стола и запали цигара „Тройка“. Дръпна няколко пъти и от топлината тънката хартия и недобре натъпканият тютюн се свиха. Буров автоматично изглади цигарата с пръсти. После каза с по-спокоен тон:

— Това не бе много дипломатично от ваша страна, полковник Холис. Мислех, че дипломатите по-скоро ще си глътнат езика, отколкото да кажат нещо толкова обидно за своята страна домакин.

Холис погледна часовника си нетърпеливо.

— Между дипломати може би е така, но вие знаете кой съм аз, а аз знам кой сте вие. И ако отново се опитате да ми покажете среден пръст, по-добре се пригответе да загубите играта. Ще трябва ли сега да подписваме нещо?