Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

Чуха се тихи хихикания и смях. „Естествено вече всички са пияни“, помисли Холис. Вдигна ръка и слезе от подиума под аплодисментите на присъстващите. Мартиндейл представи Лиза, която също бе посрещната с овации, докато оркестърът свиреше „Песента на Лара“. Тя взе микрофона:

— Искрено ви благодаря. Никога досега не съм била изритвана от никоя държава и никога не съм си представяла, че това е толкова забавно. — Лиза благодари на хората от нейния отдел, допринесли за нормалното изпълнение на служебните й задължения, и каза: — Искам да благодаря

и на Чарлз Банкс, който така усърдно се опитваше да ме избави от неприятностите. За сведение на тези, които нямат честта да го познават, Чарлз е човек, разкъсван между задълженията си на заместник-посланик и желанието да си остане обикновено човешко същество. Това е мъж, чиито познания за Русия са му дали основание да заяви, че Бородино е най-доброто италианско червено вино, което се произвежда в Съветския съюз.

— Винаги си го поръчвам с бабушка — провикна се Банкс.

Лиза завърши:

— Иска ми се да остана при вас и да продължа работата си тук. Знам, че след време пътищата ни отново ще се пресекат някъде, но за всички ни това ще си остане най-запомнящото се назначение в кариерата ни. Благодаря.

Докато всички ръкопляскаха, Холис най-неочаквано отново взе микрофона и каза:

— Щях да пропусна да благодаря на един човек, който се сприятели с мен и с Лиза Роудс, за неговите умни съвети и за това, че ме ориентира в обстановката тук. Става въпрос за един изключително способен съветник по политическите въпроси — Сет Алеви.

Алеви стоеше малко настрани от тълпата, пъхнал палци в джобовете на жилетката под сакото. Той кимна небрежно в отговор на редките ръкопляскания. За Холис стана ясно, че малко от тук присъстващите познават Сет Алеви и че тези, които го познават, не са сред неговите почитатели.

Лиза се усмихна сърдечно на Холис и му намигна. Двамата слязоха от подиума и Мартиндейл обяви:

— Маестро, танци, ако обичате. Моля, забавлявайте се.

Оркестърът засвири „В тишината на нощта“ и Лиза поведе Холис към дансинга.

— Много мило от твоя страна, че благодари на Сет — каза тя.

Холис смотолеви някакъв отговор.

— Будилникът ми ще смачка твоята круша.

Холис отхапа от крушата и я подаде и на нея. Тя също отхапа и се засмя.

— За пръв път танцуваме заедно. Обожавам тая песен — каза Лиза с пълна уста.

Холис се усмихна. Тя го притисна към себе си и те се понесоха по паркета.

— Възбуждал ли си се, когато в пубертета си танцувал с момиче?

— Естествено.

— Господи! Не мога да си представя, че си получавал ерекция още преди аз да се родя.

— Не можех да те чакам да пораснеш.

Оркестърът продължи със „Защото не ми принадлежиш“.

— Не се майтапя — каза Лиза, — но да те изритат от Съветския съюз, е до известна степен въпрос на престиж. Не се бях замисляла досега с какво презрение и отвращение се отнасяме към тая страна. Искам да кажа, че пародията на Гари Уорник си беше чиста подигравка. Не се учудвам, че посланикът ще закъснее.

—

Това е просто изблик на безсилие и нервно напрежение.

— Не, това е нещо повече и ти го знаеш. Това е ужасяващо, Сам.

— Кое?

— Нашата омраза към тях.

Холис не отговори. Лиза огледа дансинга.

— Дано всичките тия репортери да не публикуват нещо за…

— Ще отидат по дяволите, ако го направят, защото никога повече няма да бъдат допуснати тук или в което и да е друго американско посолство. Всичко това е абсолютно забранено за печата и те са били предупредени още когато са ги поканили.

— Да, да, те са послушни партньори. Тук, в Москва, осъзнаваме, че всички сме от един отбор. С тях е приятно да се работи. — След кратка пауза тя продължи: — Тъжно ми е. Не искам да си тръгвам.

— Можеше и да е по-лошо. Сега можеше да сме мъртви.

Тя не отговори.

— Никога вече не поглеждай назад към това място, Лиза. Никога не се връщай тук, дори и ако ти разрешат. Обещай ми, моля те.

— Не, няма да ти обещая такова нещо.

Холис реши да се махне от нея.

— Страшно ми се пие нещо.

— Не се напивай много, за да ми доставиш удоволствие довечера.

— Не ти обещавам. Ако искаш, иди да танцуваш с Алеви. Всъщност нямаш нужда от моето разрешение.

— Да, така е. Но ти благодаря все пак.

Холис си проправи път през дансинга и се добра до бара, където се заприказва с четири аташета към НАТО.

Неочаквано музиката спря и Джеймз Мартиндейл обяви пристигането на посланика и съпругата му. Холис забеляза, че всички малко утихнаха. Извини се на събеседниците си и тръгна към посланика, а по пътя си се натъкна на Лиза, която също отиваше нататък.

— Удобно ли е да се явим заедно при посланика? — попита тя.

— За мен е удобно. Чуй ме, искам да прекарам част от отпуската си с теб.

— Ще си помисля.

— Какво ще му мислиш?

Посланикът и съпругата му се приближиха и поздравиха Холис и Лиза. Размениха си обичайните любезности, усмихвайки се един на друг. Нито посланикът, нито жена му направиха някакъв коментар по повод на почетните ленти и на крушата и будилника, което според Холис беше признак, ако не на простотия, то на супертактичност.

— Пропуснахте доста забавни речи — каза Лиза.

— О! — възкликна жената на посланика, — съжалявам, но бяхме възпрепятствани.

Побъбриха още малко, накрая посланикът каза:

— Безкрайно ценя приноса и на двама ви за успешната работа на нашата мисия. Чарлз ми предаде, че е разговарял с вас по някои въпроси от национално значение и че вие и двамата осъзнавате ситуацията. Радвам се, че е така. Полковник Холис, госпожице Роудс — Сам и Лиза, приятно пътуване и благополучно завръщане у дома. — Всички си стиснаха ръцете.

— Моля да ни извините — каза жената на посланика, — но ни предстои и друга среща, на която сме поканени още преди да се организира настоящото празненство.