Соломоново решение
Шрифт:
Госпожа Форстър бе единствен собственик на малък бизнес, специализиран в организацията на мероприятия — от годишната вечеря на местното сдружение на консерваторите до регионалния бал на ловците. Анджела беше роден организатор и след като съпругът й я напусна заради по-млада жена — щом един съпруг напуска жена си заради друга, това е къс разказ, а когато жената напусне съпруга си за по-млад мъж — това е истински роман (извинете, отплеснах се), — тя реши, че няма да стои вкъщи и да тъне в самосъжаление, а ще последва съвета на Всевишния в притчата за талантите и ще се отдаде на призванието си, което освен всичко
Преди да финализира сметките на госпожа Форстър, той прегледа с нея всичко колона по колона и й посочи кои разходи може да приспадне от данъците си, като например обслужването на колата, пътните разноски, включително и разходите за дрехи. Изтъкна факта, че трябва да е подходящо облечена при изпълнение на функциите си. Така успя да намали годишния й данък с неколкостотин лири. За него бе въпрос на професионална чест, напускайки кабинета му, клиентите да си отиват малко по-богати. Дори сумата, която плащаха на неговата компания, можеше да се приспадне от данъка.
Винаги завършваше срещата си с клиент с думите:
— Мога да ви уверя, че сега счетоводството ви е в идеален ред и данъчните никога няма да ви създават неприятности. — Хенри добре знаеше, че при него идваха хора, към които данъчните не изпитват голям интерес, да не говорим за неприятности. Изпращаше ги до вратата и на прощаване казваше: — Ще се видим следващата година.
Когато отвори вратата пред госпожа Форстър, тя му се усмихна и попита:
— Защо не дойдете на някое от моите партита, господин Престън? Така ще разберете с какво точно се занимавам.
Хенри не можеше да си спомни кога за последен път беше получил покана за каквото и да било. Поколеба се, тъй като не знаеше какво да отговори.
— Организирам благотворителен бал за борба с глада в Африка в събота вечер в залата на кметството, защо не дойдете?
— Много ви благодаря, с удоволствие — чу се да произнася Хенри. Още щом затвори вратата, съжали горчиво за даденото обещание. Събота вечер обикновено гледаше филма на седмицата по „Скай“ и похапваше китайска храна с джин с тоник. На всяка цена в десет часа трябваше да е в леглото, защото на другата сутрин разчитаха на него за преброяване на даренията в църквата. Беше и техен счетоводител. Почетен, бе уверил той майка си.
През по-голяма част от времето в събота сутрин той се мъчи да измисли извинение, за да откаже на госпожа Фостър: главоболие, спешно заседание, ангажимент, поет преди този, за който е забравил. Внезапно си спомни, че всъщност няма телефонния й номер.
В шест вечерта облече блейзера, който майка му беше подарила на двайсет и първия му рожден ден и който не вадеше от гардероба понякога с години. Погледна се в огледалото, притеснен, че най-вероятно е облечен демоде — широки ревери и клош панталони. Дори не беше забелязал, че модата се е върнала. Пристигна с последните гости в залата на кметството и си каза, че ще е сред първите, които ще я напуснат.
Анджела му беше дала място
Щом речите свършиха и се разнесоха първите акорди на оркестъра, Хенри реши, че спокойно може да се измъкне. Потърси с поглед госпожа Форстър. Видя я да се движи бързо из залата, да организира всичко: от предметната лотария и викторините, до играта с теглене на банкнота от десет лири, та дори и импровизиран аукцион. Съзерцава я известно време и трябваше да признае, че с дългата официална рокля и русите коси, спуснати до раменете, тя… Надигна се да си върви и точно в този момент Анджела застана до него.
— Надявам се, не скучаете? — попита тя и докосна ръката му. Хенри не помнеше кога за последен път жена се е допирала до него. Молеше се само да не го покани да танцуват.
— Прекарвам чудесно — отвърна той. — А вие?
— Крака не ми останаха. Но ми се струва, че тази година ще наберем рекордна сума.
— С какъв резултат очаквате да приключите? — попита Хенри, за да стъпят на негова територия.
Тя погледна в малкия си бележник.
— Дванайсет хиляди и шестстотин в залози, трийсет и девет хиляди четиристотин и петдесет в чекове и малко повече от двайсет хиляди в брой. — Тя му подаде бележника си, за да провери сметките й.
— Какво правите с парите в брой?
— По пътя към вкъщи ги оставям в трезора на първата банка по пътя. Ако искате, можете да ме придружите, за да проследите целия цикъл от началото до края. Изчакайте ме само няколко минути, за да платя на оркестъра и на помощничките си — помоли тя. — Винаги държат да им се плаща в брой.
Може би тъкмо в този момент Хенри беше осенен от гениалното си хрумване. В началото бе само мимолетна мисъл, която той бързо прогони. Отправи се към изхода, за да изчака Анджела.
— Ако си спомням правилно — подхвана той, докато слизаха по стълбите на кметството, — оборотът ви миналата година беше малко под пет милиона, от които близо един милион в брой.
— Каква добра памет имате, господин Престън — отбеляза Анджела. — Надявам се тази година да надхвърли пет милиона — додаде тя. — Сега сме март, а съм много напред с резултатите.
— Най-вероятно. Но миналата година хонорарите, които сте отделили за себе си, са едва четирийсет и две хиляди — продължаваше да разсъждава Хенри, — което прави по-малко от десет процента от оборота ви за цялата година.
— Сигурно сте прав, но работата ми харесва, а и така запълвам времето си.
— Не мислите ли, че можете да поискате по-добро заплащане за труда си?
— Мога, разбира се, но моят хонорар е пет процента от приходите и когато и да съм повдигала въпроса за увеличение на процента, те не пропускат да ми напомнят, че става дума за благотворителност.
— Не и във вашия случай — възрази Хенри. — Вие сте професионалист и е редно да получавате съответното заплащане.
— Напълно съм съгласна. — Бяха спрели пред банка „Нат Уест“ и тя пусна пакета с парите в брой в нощния трезор. — От години работя с повечето си клиенти.