Сянката на Бога
Шрифт:
— „Прехвърлил“?
— Не е чак толкова различно. Когато говорим за „изследване на кръвта“ в този случай, подразбираме червените кръвни телца, които в две важни отношения са като бактериите: нямат ядра и се намират в изобилие. Ние ги произвеждаме през цялото време… Така-а, в тази област Барези вече работил на предния фронт на науката, но дори това не било нищо в сравнение със следващата му стъпка. Преди обаче да ви разкажа за нея, трябва да разберете, че Барези не само е гений. Той е бил гений на индукцията като научен метод. Бил е способен да формулира изключителни хипотези. И като повечето индуктивни гении е бил индиферентен към награди и мнения на колеги. Не се е втурвал „от едно към следващо голямо нещо“. Правил е, каквото е искал. С други думи, поемал е в направления, които е създавал сам.
— Какво означава това?
—
— И защо това е толкова революционно?
— Защото било трудно да се направи, особено по онова време. Днес вече имаме някои клетъчни генерации, които са достатъчно надеждни, но през 50-те… Нищо подобно не е съществувало. Което трябва да е било голям проблем, защото, ако някоя генерация загинела преждевременно — а това било доста вероятно, — Барези е трябвало да загуби месеци работа. Още не ми е ясно как е действал при тези условия. — Торгоф замълча, за да подскаже изключителността на този труд и продължи: — Но мога да ви кажа защо го е правил.
— О?…
— Да… търсил е главната жилка.
— Което означава?
— Клетъчната диференциация. Не можете да изследвате това, без да работите с клетки с ядра. Защото диференциацията не е нещо, което става в едноклетъчните организми. То се случва само в клетки с ярда. — Торгоф се облегна, видимо доволен.
Ласитър помисли и каза:
— Рискувайки невежеството ми да ви шокира, професоре, ще ви информирам, че не знам какво имате предвид под „диференциация“… Не съвсем. — Помълча и уточни: — Всъщност изобщо.
Торгоф щастливо се усмихна:
— А-а-а… диференциацията? Веднага ще ви обясня — и той пое дълбоко дъх: — Сигурен съм, че сте чували, че ние започваме съществуването си като оплодена яйцеклетка — зигота. Това е една клетка. Сега, ядрото на тази единствена клетка е мрежа от хромозоми, които сами по себе си са късчета ДНК със специфична генна информация. В случай че се питате, броят на хромозомите в клетките е постоянна величина за всеки вид: кучетата имат седемдесет и осем, рибата — деветдесет и две; вие и аз — по четиридесет и шест, половината от мама и другата половина — от татко, половината от яйцеклетката, половината от сперматозоида, който я е оплодил. Ясна ли ви е картината? — Доволен от мълчаливото кимване на Ласитър, Торгоф продължи: — Нашите гени, а те са стотици хиляди, са разпределени по хромозомите. Един ген определя цвета на очите, друг отговаря за типа на кръвната група и така нататък. Е, не е толкова просто, но… опростено представено е така. Всичко е там от самото начало. В тази една-единствена клетка. Която после започва да се дели. — Торгоф събра ръцете си и ги раздалечи. — Докато се усетите, клетките стават две, после четири и така нататък. И всяка от тези ранни ембрионални клетки съдържа един и същ генетичен материал — ДНК, хромозоми и гени в едно и също количество. Това е, което определя какво ще стане от малкия човек… Но скоро, доста скоро, когато ембрионът израсне до осем или шестнайсет клетки, тези клетки започват да се диференцират. Това означава, че те по някакъв начин започват да играят различна роля: едни стават мозъчни клетки, други — клетки на черния дроб, нервни клетки и така нататък. И макар ДНК във всяка от тях да остава една и съща, те активират различни гени, а гените, които се активират, определят какви ензими да се произвеждат, което на свой ред определя в какъв вид клетки ще се превърнат… Значи изправени сме пред интересна загадка: щом съдържат един и същи генетичен материал, човек би помислил, че имат един и същи генен потенциал. Само че на практика не е така: ранната ембрионална клетка е тотипотентна — тя може да сложи начало на цял организъм. Повтарям, една-единствена клетка! Но затова пък нервната клетка е способна да създаде само друга нервна клетка… Как се справяме? — заинтригувано погледна той Ласитър.
— Нали не очаквате сериозно да ви отговоря?
— Не. Ето върху това е работил Барези: процеса на диференциация и механизма, който го управлява. Което го извежда на около трийсет години пред глутницата. — Торгоф дълбоко въздъхна и се огледа: — Защо не излезем да пием кафе?
— Прекрасна идея.
— Има тук едно местенце зад ъгъла — Торгоф погледна кубчето на Рубик, замисли се и бързо го завъртя три пъти. Когато го остави, беше подредено. Двамата станаха едновременно.
Въздухът навън беше леденостуден. Тръгнаха в неизвестна на Ласитър посока и Торгоф продължи лекцията си:
— Следихте ли процеса срещу О Джей?
— Не. Отразяваха ли го медиите?
Професорът се изсмя.
— Спомняте ли си колко много се мъчиха да замъглят уникалността на ДНК-анализа? С помощта на статистиката? — Торгоф надигна престорено агресивен гъгнив глас: — „Значи не можете да заявите със сигурност, че тази ДНК принадлежи на Никол Браун Симпсън, нали така? Да или не?“ „Да, това е истината, но ако ъ-ъ… всъщност трябва да вземем осем милиарда други проби, преди да се натъкнем на друга такава. На земята няма толкова хора, така че…“ „Възражение, Ваша чест, свидетелката не отговаря на въпроса. Попитах възможно ли е да се заяви със сигурност, че конкретно тази ДНК-проба принадлежи на Никол Браун Симпсън? Да или не?“ „Но…“ „Да или не, мила? Да или не?“
Кафето представляваше дълга и тясна стая зад голяма стъклена витрина, покрита с кондензирана влага. На неизмазаната тухлена стена висеше италианския национален флаг, а във въздуха се носеше примамлив аромат. Торгоф и Ласитър седнаха до прозореца и си поръчаха кафе с мляко. Наблизо трима млади мъже седяха на три различни масички и четяха три различни книги. На Ласитър му се строи, че и тримата приличат по различен начин на Разколников.
— Та — проговори Торгоф, — разполагаме с ДНК. И какво е интересното в нея? Това, че тя е идентична във всяка клетка от тялото ни. Поради която причина можем да вземем капка сперма или кръв, косъмче или люспа кожа — и всички те могат да идентифицират по уникален начин дадено лице чрез сравняването им с кръвната проба от същото лице. Всяка клетка,без значение каква е, съдържа ДНК на този индивид и тази ДНК е уникална. — Донесоха кафето и Ласитър с нямо изумление проследи как Торгоф си слага четири лъжички захар. — По същество, съдържащата се в диференцирана клетка ДНК казва на гените, че тази конкретна клетка ще бъде коса например. Мислете си за ДНК като за пиано със стотици хиляди клавиши, всеки от които е отделна генетична особеност. В диференцираната клетка повечето от клавишите са покрити. Блокирани са, не работят. Но дори и при това положение има множество клавиши, които са напълно функционални: при косата те определят дали е къдрава, или права, пигментацията, дебелината на косъма, гъстотата и така нататък. Но нищо повече. Останалото е „изключено“. И което е по-важно, изключи ли се веднъж, изключва се завинаги!
— Завинаги?
— Доколкото ни е известно. След като ДНК активира определен ген, няма връщане назад. Нервната клетка си е нервна клетка. Не може да се превърне в кръвна клетка. Нито пък в мозъчна клетка.
— И как става това? — заинтересува се Ласитър, който действително слушаше захласнат, макар още да не разбираше каква връзка може да има всичко това с убийството на сестра му или смъртните случаи в Италия. — Как така клетката решавакаква да стане?
— Не знам. Никой не знае. Точно това се е опитвал да разбере Барези… преди трийсет или четиридесет години.
— И успял ли е?
Торгоф сви рамене.
— На мен не ми е известно. Нито пък на някой друг. — Помълча и после отново продължи: — Проблемът е в това, че той спрял да публикува. В един момент спрял да предава статиите си за анотиране, така че никому не е известно колко още е продължил да работи в тази област. Може да са били години. Последното, което ми е известно за него, е, че бил в Германия… там ли беше наистина… и изучавал…
— Теология — допълни Ласитър.
— Именно! — Торгоф го погледна. — Именно… Значи ви е известно. Ами… — той погледна часовника си и се намръщи: — Трябва да взема сина си… Вижте, в наши дни биологията е най-интересната и бързо развиваща се наука. А най-интересната област в биологията е онова, върху което е работил Барези.
— Диференциацията?
— Точно така. Той е изследвал тотипотентните клетки в жабешки ембриони. Съдейки по последните му статии, е разделял ембрионите на фазата на четириклетъчен и осемклетъчен организъм с примитивно според сегашните ни представи оборудване. След това е обработвал разделените ембриони, за да види дали може да получи идентични организми.