Сянката на Бога
Шрифт:
Върна се при бюрото си и се обади на Виктория:
— Изпрати ми Бък, ако обичаш. Искам да го видя.
После набра дадения му от Дева номер на генетика от Бостън. Телефонът иззвъня веднъж и се разнесе мъжки глас:
— Was ist?
— Доктор Торгоф? Дейвид Торгоф?
— Да-а…
Бък и Фреди влязоха едновременно и Ласитър им направи знак да сядат.
— Обажда се Джо Ласитър… от Вашингтон.
— О-о… — проточи Торгоф. — Извинявам се за предишното. Сбърках ви с партньора ми по скуош.
Ласитър облекчено се усмихна:
— Той… германец ли е?
— Не — отговори Торгоф. — Просто така се шегуваме… Малко е трудно да се обясни. Трябва да сте… в нещата.
— Всъщност обаждам се точно по този повод. Пристигам в Бостън днес следобед и се надявах… Ще имате ли свободно време в събота?
— Опасявам се, че не… но можем да се видим в неделя. Следобедът добре ли е? Към два?
— Прекрасно! — Ласитър си записа как да намери Торгоф и сложи слушалката обратно. После се обърна към Бък и Фреди: — Пико долу ли е?
— Да — кимна Бък. — Чака в гаража. Да го повикам ли?
— Не. Просто искам от вас тримата да се качите в колата и да я изкарате
— И къде да отидем? — поинтересува се Бък.
— Все ми е едно, стига таурусът долу да ви последва.
— Искаш да бъда с тях, така ли? — погледна го Фреди.
— Да. Искам ти да седиш отзад. За заблуда.
— Аха… — замислено кимна Фреди. — За заблуда като оптическа илюзия или за заблуда… като примамка?
— По-скоро оптическа илюзия. — Ласитър стана. Отиде до закачалката, свали от нея палтото си и го хвърли на Фреди. — Облечи това.
Бък поклати неодобрително глава и се намръщи.
— Не знам, Джо… Тери ми нареди да се държа за теб като бялото за ориза.
Ласитър кимна и извади коженото си яке, което тази сутрин бе взел от химическото чистене.
— Като стана дума за Тери… Кажи му, че Бък е дотук. — Фреди простена. — Както ви казах, педал до ламарината — повтори Ласитър и ги избута през вратата.
После се върна при бюрото си, сложи книгата на Барези и няколко статии за Калиста в куфарчето си, изгаси осветлението и отиде при прозореца. Погледна надолу. По тротоарите имаше няколко пазещи равновесие пешеходци, но движението общо взето беше замряло. Мина минута, втора… трета… и изведнъж от вратата на гаража излетя буикът, скочи от тротоара на платното, зави надясно, поднесе, ускори и се стрелна през кръстовището. Миг по-късно таурусът пое със свистене на гумите от зоната, забранена за паркиране, и с рев на двигателя се понесе след буика.
С куфарче в ръка Ласитър затвори вратата на кабинета си и отиде при асансьорите. Виктория го видя и извика след него:
— Джо?
— Какво? — Натисна бутона.
— Долу в приемната са дошли няколко щатски шерифи — каза тя, закрила с ръка микрофона на слушалката. — С тях има и представител на италианското посолство. Какво да им кажа?
— Да се качат — отговори Ласитър. Виктория изрече няколко думи в слушалката, докато босът й чакаше идването на асансьора. Когато вратата се плъзна, той сложи ръка върху фотодатчика, за да не се затвори, и задържа поглед върху индикатора на втория асансьор.
4… 3–2–1… 2–3–4–5… 6 — след няколко секунди щеше да пристигне.
С леко махване на ръката за сбогом Ласитър влезе в кабината на чакащия го асансьор, обърна се към Виктория и освободи вратата.
— Кажи им, че съм излязъл от кабинета за малко — нареди той. — Успокой ги, че се връщам веднага.
34.
Регистрира се в „Мариот“ под името Джо Кели, плати авансово с налични и остави петдесет долара депозит за телефонните разговори, които щеше да проведе. Не възприемаше ситуацията като бягство, но технически погледнато не беше и разходка. Ако „Умбра Домини“ искаше да бъде съден в Италия, Ласитър нямаше никакви съмнения, че те щяха да го уредят… ако вече не го бяха уредили. Единственото обяснение на това, че във фирмата дойде щатски шериф, придружаван от представител на италианското посолство, беше, че италианската полиция желае да го разпита… и че го възприемаха като опасен индивид.
При тези обстоятелства, инстинктът за самосъхранение диктуваше известна дискретност поне докато не откриеше Мари Уилямс.
Разполагаше с един ден свободно време до срещата с Торгоф. Тръгна из заснежените улици на Бостън, докато не попадна на закусвалня, където продаваха сандвичи с фалафел 47 . Десет минути по-късно беше в хотелската си стая, седнал на дивана с крака върху масичката за кафе и зачетен в изрезките за Калиста Бейтс.
Не попадна на нищо ново. Лишена от свеж материал, пресата бе зациклила в стари истории, поднасяйки ги под нови заглавия и с различни снимки. Прегледа близо дузина репортажи, без да попадне на нещо, което вече да не е чел на друго място. Работата бе скучна, но поради липсата на друга беше единственият начин да убие цял следобед.
47
Крокети от смлян нахут със зеленчуково пюре, обилно подправени и препържени в олио. — Б.пр.
Взе от купа пълния текст на интервюто, дадено за вече свалено от екран предаване. Спомни си, че в края на 80-те то бе имало репутацията на умерено, макар в крайна сметка да се бе оказало прекалено интелектуално, за да има успех. Помнеше го доста добре. Почти без декори, разговори на четири очи с актьори, режисьори, сценаристи и критици.
Датата на интервюто беше 27 април 1988 — веднага след участието на Калиста в промоцията на черния трилър „Червена роза“. Интервюиращата се казваше Валери Файн, и тя определено бе решила да рекламира новия филм на Калиста.
ВФ: Е, с Оскар в джоба за „Загубени хоризонти“ вероятно се чувстваш на гребена на вълната? Разкажи ни за това усещане.
КБ: Усещането ли?… Не знам… (смее се) Гребена на вълната? По-скоро като в топъл въздух, който леко се издига нагоре.
ВФ: Изглеждаш… безразлична…Това ли е думата? Искам да кажа, животът ти е доста бурен, а ти си някак… съсредоточена.Избираш ролите си внимателно, отказваш много филми… изглеждаш имунизирана срещу блясъка.
КБ: Не бих казала.
ВФ: Аз бих. Ти си удивително… земна.Успехът не е способен да ти замае главата. Питам се, правила ли си някога нещо наистина… глупаво?
КБ: (смее се) Естествено. Господи… земна.Колко скучно звучи това…
ВФ: Да, „земна“, като се има предвид, че си богиня на любовта за всички. Искам да кажа, че… ето те, седиш пред мен, но… си Калиста Бейтс! И едновременно
КБ: (смее се) Не знам накъде отива този разговор. Ще ме изкараш Бети Крокер 48 … с цици!
ВФ: Е, едва ли. За разлика от Бети Крокер ти си направо недостъпна. Разкажи ни за себе си… за истинската Калиста Бейтс.
КБ: Няма.
ВФ: „Няма“?
КБ: Искам да си остана недостъпна.
ВФ: Но защо? Знам правилото: няма да говорим за семейството ти, за детството и така нататък. Но защо поставяш бариера между хората и себе си? Ти си умна и интелигентна. Четеш, имаш интереси. Защо да не разкажеш на другите за това. То би ти дало… ново измерение.
КБ: Но аз не искам хората да знаят тези неща за мен.
ВФ: Защо?
КБ: (въздъхва) Ами, общо взето, става дума за следното… Нали знаеш, че винаги когато има камера — да речем, когато се прави репортаж за някакво събитие или спортен коментатор интервюира победителя след състезание, — винаги отзад има тълпа, която подскача, маха в камерата и се опитва по някакъв начин да се види по телевизията?
ВФ: „Здрасти, мамо! Ето ме-е…“
КБ: Точно това имам предвид. И ако вземат че ги покажат наистина, ах колко вълнуващо! Това ги променя по някакъв начин… Прави ги част от друг свят… света на Телевизията… а те кой знае защо си мислят, че той е по-истински.
ВФ: Знаеш ли кое е най-странното в това, което разказваш? С мен се случи същото. Не, на мен не ми се налага да карам някого да ме гледа, защото и без това всички вече само това правят (смее се). Но да се върнем на думите ти… Мои приятелки ми казват нещо такова: „Ей, Вал… ако гледаш мача на «Лейкърс», ще ме видиш и мен! Аз съм на шестия ред зад скамейката с баскетболистите, малко вдясно!“.
КБ: Да! Макар че това е твоя приятелка, с която се виждате всеки ден. В живота. Така че няма какво да я гледаш по телевизията. Но тя държида я видиш именно по телевизията.
ВФ: Говорех за приятел.
КБ: (смее се) Както и да е… това е обичайната хорска реакция пред камерата, но има и друга. Има хора, които не искат да се гледат по телевизията, които не искат да бъдат снимани, защото това ги прави по-малкоистински. Сещаш ли се за онова клише… за дивака, който не искал да го снимат, защото се страхувал, че фотоапаратът ще му отнеме душата?
ВФ: Да, но… Чакай малко! Трябваше да говорим за теб!
КБ: (смее се) Ще стигнем и до мен! Исках да кажа, че съм по малко и от двете. Когато играя, аз подскачам като луда и държа всички по света да ме видят. Но в истинския живот моето истинско аз не иска това. Тогава се превръщам в онзи дивак от Борнео и не желая да говоря за личния си живот. Това ме кара да се чувствам ограбена.
ВФ: Е-е-е, хайде сега… Струва ми се малко пресилено.Не искам част от душата ти! Искам да разкажа за теб. Да покажа Калиста човека, а не Калиста звездата.
КБ: (въздъхва) Не разбираш, защото не си… защото тизадаваш въпросите…
ВФ: Окей. Мисля, че е справедливо. Задай ми въпрос. Какъвто и да е.
КБ: Окей (смее се) Кажи ми… колко често мастурбираш?
ВФ: (смее се лудешки) Не, не е честно!Аз не те питам такива неща.
КБ: Ти не, но един радиоводещ ще ме попита.
ВФ: Но ти ще откажеш да му отговориш, нали?
КБ: Да, но хората ще решат, че съм затворена.Или че не съм готина. Виж… не се опитвам да те затруднявам. Истината е, че не спирам да дърдоря какво ли не за себе си.
ВФ: Не бих казала.
КБ: Добре де, може би малко пресилих. Но онова, което действително съм казала… понякога страх ме хваща.
ВФ: Не разбрах какво имаш предвид.
КБ: Ами срещам се с някой. Той знае всичко за мен — или си мисли, че знае… само че всъщност представата му е… превратна, изкривена. И след известно време човек просто спира да говори за себе си, за голяма част от своя живот, защото, след като го споделиш, той вече не е твой. Изчезва. Искам да кажа… Май не мога да го обясня добре.
ВФ: Но това е цената на славата, нали така? Ако държиш хората да бръкнат в джоба си, да извадят шест долара за билет и да влязат да те гледат… Не смяташ ли, че им дължиш поне нещо?
КБ: Не. Те плащат, за да гледат филма, а не за да разберат кой е любимият ми играч от „Лейкърс“ или как съм изглеждала на пет години.
ВФ: Значи отказваш да ми помогнеш?
КБ: Ти си неуморима!
ВФ: Моля те! Само едно нещо… най-тъпото!
КБ: (въздъхва) Добре. Но само за да попреча на някой друг да направи същата грешка. Не че това ще го възпре. Глупаво е да се самозаблуждавам.
ВФ: Хайде, хайде… всички чакаме.
КБ: Окей… но това е наистина глупаво. Не е забавно… просто е тъпо… (въздъхва). Когато някога дойдох на Западното крайбрежие, бях на деветнайсет години, почти нямах пари и пристигнах, карайки сама един гюнтер…
ВФ: Какво е „гюнтер“?
КБ: Микробус на „Фолксваген“. Стармикробус с износени гуми, скапани спирачки и проблемно охлаждане. Постоянно прегряваше. Из Скалистите планини само дето не се наложи да го бутам. Не бих го нарекла безопасна кола. За да пестя пари, спях в него… понякога на банкета край пътя, понякога по паркингите. Сега като се замисля… не мога да повярвам, че съм го правила…
ВФ: И… случи ли ти се нещо… ужасно?
КБ: Не, но не това е важното. Много хора бяха невероятно добри с мен, но… имаше и случаи, когато беше… страшничко.
ВФ: Кажи де?
КБ: Ами веднъж някакъв тип се опита да ме набута в колата си. Друг се качи на покрива и отказа да слезе… Беше дрогиран.
ВФ: Но ти все пак успя. Дойде в Калифорния? Постигна мечтата си? Не е ли това най-важното?
КБ: Не… Аз имах късмет. Друг можеше да го няма.
ВФ: Правилно… И все пак… Трябва да те попитам: Кой е любимият ти играч на „Лейкърс“?
48
Образ, създаден от големия производител на консервирани продукти „Дженерал милс, Инк.“, представляващ консултантка (зад която не стои реално лице), избираща продукти от асортимента на компанията. — Б.пр.