Сянката на Бога
Шрифт:
— Не е съвсем така. Имаш разпечатка на междуградските разговори.
— Да… но дали тази разпечатка разказва историята, която току-що обсъдихме? Тя нищо не доказва! Само дава основа за хипотези. Що се отнася до Драбовски… не можем да използваме религиозните му убеждения срещу него. Помисли сам. Какво да им кажа? „Арестувайте този тип, той храни бездомниците“. „Абе, ти майтапиш ли се?“. На всичкото отгоре, нашият човек не е точно редови агент в Бюрото. По-скоро е с ранг на бригаден генерал. Започнеш ли да се ебаваш с него,
— Не — машинално отговори Ласитър и се сети: — Всъщност… може би.
— „Може би“? Какво означава „може би“?
— Имам писмо… от Барези.
— Той ти е писал?
— Не, не — поправи се Ласитър, — писмото е до един духовник. Когато го преведа, ще ти изпратя копие.
Двамата нямаха какво повече да си кажат и разговорът приключи. Ласитър се облегна на стола и се замисли за Драбовски. Лошо,каза си той. Ако някой може да намери Калиста Бейтс, това е Бюрото. И ако някой в Бюрото реши да ме прецака, той разполага с всички средства да го направи.
Интеркомът иззвъня и Виктория го предупреди:
— Дик Бидъл чака… Искаш ли да се видите?
— Да, разбира се. Пусни го.
Бидъл беше възрастен мъж, пенсионирал се от Държавния департамент преди пет години. Висок, слаб, аристократично изглеждащ, той имаше пристрастия към тъмносивите костюми, бургундско червените вратовръзки и скъпите бутонели. Освен това пушеше цигара от цигара и притежаваше вбесяващия навик да държи пепелта неизтръскана до момент, когато всички край него забравяха за какво става дума и се вторачваха, очаквайки напрегнато тя да падне.
Както и можеше да се предполага, Дик влезе с цигара в ръка, постави една увеличена снимка на бюрото на Ласитър, седна и кръстоса крака. Цигарата димеше почти до ухото му. Ласитър отбеляза, че пепелта вече е дълга повече от два сантиметра. Как върви и я крепи, удиви се той.
— Винаги ми е харесвало в „Лоуъл“ — започна Бидъл, — но съм чувал добри неща и за „Пенинсула“. Нямам претенции.
— За какво говориш? — попита Ласитър и погледна снимката. Беше същата, която му бяха изпратили от „Инкуайърър“ — снимката „Аз мисля, че това е Калиста“, запечатала я пред Макдоналдс, Бог знае къде.
— Говоря за уикенда ми в Ню Йорк. Искам си награда. — Той всмукна дълбоко от цигарата и Ласитър впи поглед в борбата между гравитацията и пепелта.
— Знаеш къде е?
— Знам! — Към тавана се извиваше дим.
— И… склонен ли си да споделиш с мен тази информация?
— Абсолютно. Някъде… из Мейн.
Ласитър го погледна смаяно:
— „Из Мейн“, казваш? Къде по-точно? Лилехамер?
— Не — усмихна се Бидъл, — по-скоро Сънди Ривър. Или Шугърлоуф. Едно от двете, но определено в Мейн. — Той всмукна отново и пепелта се огъна застрашително.
Ласитър
— И откъде си сигурен?
— Първо от снега. Той е ключът.
— Да-а…
— После ски курортът… Знаем, че в Мейн бъка от ски курорти.
— Така…
— И накрая мечките.
Ласитър погледна снимката.
— Мечки? Няма никакви мечки!
— Има — настоя Бидъл и кимна към лупата върху бюрото. — Полярни мечки.
Ласитър взе увеличителното стъкло и погледна отблизо снимката.
— Къде?
— Върху прозореца на микробуса.
Вгледа се. Задното стъкло беше покрито с прах, върху който някой беше написал: „Изчисти ме!“ и „Вървете, Мечки!!!“.
— За надписа ли ми говориш?
— Говоря за полярната мечка — уточни Бидъл. — В долния десен ъгъл.
Ласитър премести лупата и я приближи максимално, после я изтегли към себе си. Върху стъклото имаше малко овално бяло петно.
— Бялата точка? За това, ли ми говориш?
— Това е полярна мечка. Бягаща.
— Откъде знаеш?
— Защото съм бил в Боудойн. Там е моята алма матер. И знам този знак.
— Но много училища имат мечка в техните…
— Тотеми — помогна му Бидъл.
— Благодаря — каза Ласитър и се огледа за пепелник. Издължената парабола в края на цигарата вече застрашително потрепваше.
— Но те са кафяви, черни или гризли. Освен това, когато учениците скандират, обикновено викат: „Напред, Мечки!“ или „Юра, юра, Мечки!“. В Боудойн обаче казваме: „Вървете, Мечки!“. Никой друг не окуражава своя отбор така.
— Хайде…
— Това си е наш патент. Затова ти казвам, че бялата точка, която гледаш, извън всяко съмнение е „ursus maritimus“.Довери ми се.
Ласитър се облегна назад и остави настрани лупата.
— Което обаче не доказва, че микробусът е в Мейн. Само че е отМейн. Нищо повече…
Бидъл чукна цигарата си с показалец и се усмихна, наблюдавайки как пепелта пада върху мокета. Ласитър примижа с болка.
— Предполагам, че те интересува жената на снимката. Нея ли търсиш? — попита направо Бидъл. Ласитър кимна. Възрастният мъж свали десния си крак, който досега бе държал кръстосан върху левия, и стъпи върху купчинката пепел. — Имаш ли основания да предполагаш, че тя е на друго място, а не в Мейн?
— Не — завъртя глава Ласитър. — Всъщност… тя е родена там.
— Така ли? — Бидъл стана.
— Да.
— Ами добре тогава — каза той и се обърна да си върви. — Да си направя ли резервация, или не?
Ласитър взе отново лупата и за стотен път разгледа фотографията. След няколко секунди я остави обратно и въздъхна:
— Да… и приятно прекарване.
Когато остана сам, отиде до прозореца и погледна през него. Синият „Таурус“ си беше на мястото.