Сянката на Бога
Шрифт:
Последната беше част от някакъв „Ерусалимски триптих“. Според текста картината подчертавала садизма на мъчителите на Христос, илюстрирайки едновременно метафизичната му венчавка със Света Вероника.
Ласитър прелисти книгата.
Първата глава разказваше за произхода на преклонението пред мощите и за култа към иконата. В нея юдаизмът се противопоставяше на гръцката култура, която Барези характеризираше като политеистична, уседнала и образна — което според него означаваше, че гърците са организирали живота си около своите градове държави и изобразителното изкуство. Юдаизмът, от друга страна, се
Втората глава имаше заглавие „Кръв и гносис“ и беше посветена на въпроса за отношението — в културологичен аспект — на християните и евреите към природата изобщо и към менструацията или „женското течение“ в частност. Ласитър беше стигнал дотук, когато му позвъни Риордан:
— Нещо изникна — започна без предисловие детективът.
Ласитър остави книгата.
— Какво? Да не е проговорила сестрата?
— Не-е, сестрата не иска да говори. Сестрата се моли.С броеница в ръка.
— Е… какво тогава? Намерил си Грималди?
— Не. Но мисля, че знам как се е измъкнал. И това никак не ми харесва.
— Какво искаш да кажеш?
— Получихме разпечатка на междуградските обаждания от онази къща в Емитсбърг за последните шест месеца. Така, да видим с кого са си бъбрили, нали разбираш? С идеята да подразберем къде е отишъл Грималди.
— Добра идея.
— Да. Та получих списъка и започнах да пускам номерата през „Крис-крос“. И познай сега?
— Джими…
— Хайде де, опитай!
— Телефонен секс.
Риордан издаде звук, напомнящ издавания от компютърните игри при получаване на грешен отговор.
— Сбърка! Грешка! Сред тях имаше куп обаждания от Емитсбърг до частен дом в Потомак. Така-а… Няма да те накарам да налучкваш чий е този дом…
— Благодаря.
— Защото така и не би се досетил. Конкретният дом принадлежи на моя и твой приятел… Томас Драбовски.
Ласитър се обърка. Остана замислен, разтривайки очите си с палец и показалец. Накрая попита, за да се увери:
— Агентът от ФБР?
— Именно!
— Значи… мислиш, че Грималди се е обаждал на Драбовски?
— Не, не, не! Обажданията, за които говоря, са от преди много време… преди Грималди да се появи на сцената. Август, септември, октомври… И се прекратяватгоре-долу по времето, когато е арестуван.
— Тогава… за какво говорим?
— Повечето обаждания са през уикендите или вечер. По тази причина реших, че конкретният човек има личен бизнес с хората в Емитсбърг. Следиш ли мисълта ми?
— Едва-едва…
— Та аз и Дерек отидохме да ги видим…
— Дерек!?
— Да… Дерек отново има отношение към случая. Та, казвам ти, отидохме там и започнах да ги разпитва поотделно. Стигам до четвъртия и онзи мушморок ми казва: „О-о-о, да-а! Аз се обаждах. Аз разговарях с Томас!“. Аз пък му викам: „А-а-а, така ли било? И ще ми кажеш ли за какво си гукахте?“. А той ми отговаря: „Ами да-а… Обсъждахме програмата за приближаване до обществото. Томас ни помага през
Ласитър не отговори веднага. Помисли, после попита:
— Какво според теб се е случило?
— Знам какво се е случило. Не мога да го докажа… но го знам. Когато Грималди попаднал в болницата, веднага се разчуло. Първият ход бил да вкарат Джулиет като медицинска сестра в отделение „Изгаряния“. След това идва моментът на прехвърлянето, при което тя подпомага бягството му, за да го скрият в Емитсбърг.
— Това вече го знаем.
— Чакай, де! Потомак не е единственото място, където са се обаждали. Имам списък на всички платени разговори 46 . Но една група от тях се набива на очи: от Емитсбърг до Неапол. Сещаш ли се на кого са се обаждали?
46
В САЩ градските разговори от частен телефон за безплатни. — Б.пр.
— Няма нужда да се сещам.
— Точно така, Грималди се е обаждал у дома. В щаб-квартирата на „Умбра Домини“. Проверих…
— Това не е ли… как да кажа… малко рисковано?
— Не-е… Какво му е рискованото? Този дом си е техен. Няма нищо нередно, ако от време на време им се налага да се обадят в централата. Не това, а изборът на момента е интересното. Първото обаждане е веднага след като Грималди се изпарява от болницата — можем да предполагаме, че е докладвал за успеха на малката им операция.
— Окей.
— Следващото обаждане е две седмици по-късно — веднага след установяване на наблюдението над къщата.
— Емитсбърг се обажда в Неапол?
— Да. Според мен те са забелязали колите на екипа, осъществявал наблюдението. Което не е било никак трудно… искам да кажа, че в този град по принцип няма много движение по улиците.
— Значи Грималди се обажда в Неапол и…
— И хоп, намесва се Драбовски. Томаспоема нещата в свои ръце, а неговите ръце са дълги. Наблюдението е снето. И Грималди изчезва.
Ласитър се замисли.
— Какво смяташ да правиш? — попита той след малко.
— Какво смятам да направя ли? Ще ти кажа какво смятам да направя. Смятам да се завра под някоя пирамида, да се омотая като мумия и да си затворя очите и устата. След това се изстрелвам за всеки случай до Марс. Ето това смятам да направя.
— Питах сериозно.
— Отговорих ти сериозно. Момченце, аз съм в полицията вече трийсет и четири дни. Нямам нужда от усложнения. Не само това… нищо не мога да докажа. Не разполагам с нищо друго освен предположения.