Сянката на Бога
Шрифт:
— Какво означава това?
— Десети кръстоносен поход — преведе Бепи.
— И?
— Не знам. Не съм суеверен.
— Искаш да кажеш религиозен.
— Е-е-е-е!… — разнесе се откъм вратата и двамата рязко се обърнаха, очаквайки да видят полиция или нещо по-лошо. Вместо това в стаята влетя възрастен мъж, размаха заплашително пръст към тях, сякаш бяха деца, и завика: — Vietato! Vietato! Vergogna! — После изтръгна брошурата от ръцете на Ласитър, хвърли я обратно на бюрото и ги заблъска към вратата, продължавайки да размахва
— Какво говори този? — попита Ласитър, оставяйки се да бъде избутан към стълбището.
— Казва, че сме лоши. Казва, че трябвало да ни е срам.
Ситуацията бе много конфузна, но когато най-сетне се озоваха на улицата, и двамата се усмихваха.
— Ама той направо ни изрита — каза Ласитър, докато влизаше в колата. — Какво беше това с пръста?
— Vergogna! — отговори Бепи, включи на скорост и потегли. — Виж го, още е там! Струва ми се, че се опитва да запомни номера на колата ми.
Ласитър се обърна и видя как старецът на тротоара гледа сърдито след тях.
— А какво е vergogna?
— „Срамота!“ — сви рамене Бепи. После провря ръка през отворения прозорец до себе си и помаха за довиждане. — Е? Сега накъде?
Ласитър извади листа от джоба си и го показа на Бепи:
— Виа Барберини.
Този път сградата беше луксозна. Намираше се северно от Вила Боргезе — един от най-скъпите квартали на Рим. Фасадата й бе облицована с кремав мрамор, а всичко останало бе бронз и стъкло. Намериха домоуправителя във фоайето. Пръскаше със спрей папратите, сгушили се край малкия фонтан. И без да го поглежда, Ласитър бе убеден, че езерото на фонтана е пълно с японски шаран.
В началото домоуправителят не си спомни за Грималди, но пачка лирети опресни паметта му. Възрастният мъж прибра парите и доволно се усмихна. Говорейки с Бепи на италиански, той разказа, че макар да било отдавна, все пак помнел синьор Грималди много добре… него и сестраму. Намигване и многозначително кимване с глава трябваше да подскаже, че Грималди бил делови човек.
— Какво значи „делови“? — попита Ласитър.
Бепи преведе въпроса, а после и отговора:
— Жени и бизнес. Оправяше се доста добре и с двете. — После се засмя. — Si, si! Giacomo Bondi!
Бепи започна да превежда:
— Казва, че бил като…
— Джеймс Бонд, разбрах.
Домоуправителят продължи с описанието на човек, който според думите му бил „по-голям от живота, докато… бум!“. Разпери енергично ръце и описа с тях във въздуха големи математически скоби. Изведнъж синьор Грималди станал assolutamente diverso.Край на жените, на купоните и на бакшишите. Продал колата си, а после и апартамента. Продал и другия си апартамент! Раздал мебелите, картините… tutto, tutto, tutto.Сякаш желаел да се отърве от всичко. Домоуправителят призна, че дори сам той успял да се възползва от филантропията на този странен човек. Грималди му подарил фино кожено яке… si, si… Fino, suave.Мъжът поглади ръкава си, за да илюстрира гладкостта на кожата. Накрая млъкна, изпусна мощна струя въздух и на лицето
— И кога се случи това? — поиска да уточни Ласитър, а Бепи преведе.
— Преди пет години.
— И после?
— Niente — сви рамене домоуправителят.
— Попитай го дали му е известно къде се е преместила да живее сестрата.
Бепи го направи, а домоуправителят каза „Si, si, si…“.Направи им знак да го последват и тръгна към офиса си. Свали от лавицата някакъв дневник и запрелиства страниците му. Накрая намери интересуващите го имена и обърна книгата към Ласитър и Бепи да прочетат сами:
Грималди № 601–03–114 Виа Дженова, Рим
Букио № 314–1062 Булевард „Кристофоро Коломбо“, Рим
Чукайки по адресите с показалец, домоуправителят поклати глава неодобрително и изкриви лице в гримаса:
— Не добре — каза той на неправилен английски.
Колата ги чакаше, паркирана по италиански там, където Бепи я бе оставил — малко по-нагоре по улицата. Някакво симпатично момиче я пазеше от входа на магазинчето за зеленчуци, готово да се намеси при появата на пътна полиция.
— Ей, Чинция — извика Бепи и се усмихна, показвайки големите разстояния между зъбите си. — Grazie!
Строга по-възрастна жена — собственичка на съседния цветарски магазин — изскочи навън и започна да ги гълчи. Бепи й отговори нещо на висок глас и се затича, пазейки си задника, сякаш очакваше да го удари. Момичето игриво се засмя. Жената също се усмихна. Бепи вдигна пръст, влезе в цветарския магазин след нея и излезе със саксия, опакована в червено фолио.
— Сетих се… за сестрата — обясни той. — Досега цветята винаги са ми помагали.
Без да бърза, той грижливо намести саксията на пода пред задната седалка, като първо постла вестници от багажника, за да не изцапа пръстта колата.
Този път пътуваха поне четиридесет и пет минути, за да стигнат до запуснат високоетажен блок в покрайнините на Рим. Сградата представляваше сиво чудовище, лишено от всякаква украса. За сметка на това навсякъде имаше надписи по стените и боклуци. Не се забелязваше и следа от някакво благоустройство. Нямаше я дори обичайната градинка около блока. Виждаше се само изпечена от слънцето пръст и асфалт.
Бепи натисна звънеца и оживено заговори в решетката на домофона. След малко бравата избръмча и той отвори входната врата.
— Какво й каза?
Бепи сви рамене:
— Истината. Че имаме няколко въпроса във връзка с брат й Франко. Което дори я заинтригува. Попита ме знаем ли нещо за него. Казах й, че знаем… в известен смисъл. — Повдигна вежди и понесе саксията. В асансьора миришеше на урина.
Сестрата на Грималди, Анджела, беше към трийсетте. Носеше розов гащеризон. На врата си имаше тежка златна верига, но изглеждаше измъчена. Бепи й поднесе саксията, което стана повод за много възклицания и радост. След това между двамата възникна дискусия. Тя се уталожи едва когато Бепи се съгласи да им бъде предложена чаша limonata.