Сянката на Бога

Кейс Джон

— В общи линии — задъхано потвърди Уди. — След Мозамбик си е подвил опашката. Като стар войник. Траел си е известно време… После изведнъж убива сестра ти и племенника ти. — Тичаха по склона на хълм над Потомак. Навсякъде стърчаха корени на дървета и трябваше много да внимават, за да не се спънат в някой от тях. Накрая Уди попита: — Сега какво?

Преди да успее да отговори, Ласитър, без да нарушава ритъма, прескочи едно паднало дърво. Уди го следваше по петите.

— Не знам — призна той. — Може би трябва да посетя туристическо бюро. Да се махна някъде. Да опитам да престана да мисля за тези неща.

— Добра

идея. Нека полицаите си блъскат главата.

— Именно.

Потичаха още малко и скоро излязоха от горичката.

— Та… какво ще правиш?

— Наистина не знам — сви рамене Ласитър. — Дали да не отскоча… до Италия?

Уди взе правилното решение да не спори — познаваха се много добре.

— Внимавай — бе единственото, което му каза той.

16.

Рим. Летище „Леонардо да Винчи“.

Ласитър седеше в салона на бизнес класа, прелистваше измачкания брой на „Таймс“ и чакаше пътниците да слязат. По пътеката до него се нижеше поток от измъчени заради разликата във времето хора със зачервени очи, нетърпеливи да се доберат до терминала… където, разбира се, пак щяха да се наредят на поредната опашка. Когато се изниза и последният превит под тежестта на огромна раница турист, Ласитър хвърли списанието на съседната седалка, стана и без да бърза, тръгна към терминала.

До лентата за багажа имаше автомат за кафе и той натисна бутона за кафе с мляко, заплащайки с три еднодоларови банкноти. Около лентата вече се бе събрала навалица от четири-пет редици. Неотдавнашните му спътници наблюдаваха минаващите пред тях чанти и куфари с изморен хищнически блясък в очите и чакаха момента да се хвърлят напред и да сграбчат своя багаж. Малко по малко тълпата изтъняваше и като течност в скачени съдове се преливаше в посока на гишетата за паспортен контрол, където, естествено, отново трябваше да се чака.

Ласитър бе пътешествал прекалено много, за да споделя техните вълнения. Затова, когато чантата му излезе от люка и тръгна да обикаля с лентата, той остана при автомата, невъзмутимо допивайки кафето си. Следеше въртящата се чанта, докато не свърши с кафето. Накрая я свали от лентата и все така без да бърза, мина покрай едно от гишетата на паспортния контрол, където служителят само хвърли поглед на добре познатия му американски паспорт и му махна с ръка да минава.

Почти беше забравил колко грозно е римското летище. Инженерът в душата на Леонардо сигурно би се възхитил на летящите машини, но художникът в него несъмнено би се намръщил при вида на мрачния терминал, задушните салони и скучаещите карабинери. Летището оставяше впечатлението, че дори в деня на откриването си е било мръсно и неподредено.

Днес бе задръстено с върволици плъзнали по екскурзии туристи от цял свят. Треньорът на финландски отбор по боулинг, подкрепян мълчаливо от събралите се зад него играчи, спореше със строга италианка, седнала зад гише под огромна червена въпросителна. Двойка дребнички италианци си пробиваха път из тълпата, тикайки най-големия куфар, който Ласитър някога бе виждал — небесносин пластмасов сандък, надеждно омотан с ластични въжета за бънджи скокове. Загърнати в националните си одежди арабки седяха на пода, заобиколени от деца. Италиански бизнесмени и туристи сновяха насам-натам, бутайки и дърпайки количките си с багаж през невъобразимата

гълчава. Водачи на групи се мятаха от една опашка на друга с бележници в ръка и задаваха едни и същи въпроси, опитвайки се междувременно да залепят стикери върху ръчния багаж на поверените им хора. Патрулни двойки бавно крачеха сред тълпата, преметнали автоматично оръжие през рамо. Без да обръща внимание на всичко това, Ласитър намери пътя към изхода на терминала и се огледа за такси.

Денят беше мрачен и студен. Във въздуха висеше някаква мъгла, която по чудо не преминаваше в дъжд. Ласитър се договори за приемлива цена и седна на задната седалка на таксито. Едва сега позволи на погледа си да се зарее сред внушаващото недоумение жилищно строителство и индустриалните предградия, разгръщащи се като ветрило по пътя от летището към града. Струваше му се, че страна като Италия би могла да се справи по-добре с градоустройствените си проблеми.

Оказа се, че наистина може. Хотелът „Хаслър Медичи“ се издигаше над реставрираните неотдавна Испански стъпала, а прозорците му гледаха към Виа Кондоти, „Чайната на Бабингтън“ и местния Макдоналдс. Дългокосо момче и приятелката му стояха на улицата пред хотела и раздаваха листовки на минаващите. Ласитър взе подаденото му листче и си заслужи усмихнатото grazie.

Когато се регистрира, облеченият във фрак администратор му се извини за евентуалните неудобства и му обясни причината за присъствието на младежите. След векове на безконтролно използване стълбището се било изтрило до степен, когато или трябвало да бъде основно ремонтирано, или да бъде обявено за руина. Наложителният ремонт бил направен след дълги отлагания, а завършването му било ознаменувано с церемония по прерязване на лентата. Само че веднага след официалното откриване — и разбира се, след съответното отразяване на събитието в пресата — Испанските стъпала отново били обявени за затворени. За да не се износели пак!

Самата идея караше служителят на рецепцията да заеква от възмущение:

— Значи оправят ги, а после се подсигуряват никога вече да не се налага да бъдат ремонтирани! — Циничен смях. — Само че нещо забравят! Това са стълби и те са тук не току-така. — Поклащане на главата. — Днес… ето, отворени са. Утре? — Безпомощно вдигане на ръце. — Не, не мога да обещая. — Усмивка и подаване на ключа. — Добре дошли във Вечния град, мистър Ласитър.

Стаята му беше голяма, тиха и луксозно мебелирана. Когато вратата се затвори зад пиколото, той седна на леглото и изтощен от дългия полет, се отпусна назад с въздишка на облекчение. Нямаше намерение да спи дълго, но мрачният дъждовен следобед така предразполагаше…

Когато се събуди, беше тъмно и за момент не можа да се ориентира дали е шест вечерта, или шест сутринта. Остана да лежи в мрака и се опита да фокусира съзнанието си върху това къде се намира и колко е часът. Беше дошъл в хотела по обед. Значи сега трябваше да е вечер.

Стана и за да се разсъни, се залови да подрежда личните си вещи. Сложи четката за зъби и самобръсначката в мраморната баня. Съблече се. Влезе под душа, затвори очи и остави горещата вода да облива раменете му и да прогонва сънливостта. След пет минути смени душа с меката прегръдка на мъхестата хавлия, висяща на закачалка на вратата. После отвори барчето и извади бутилка вода „Пелегрино“.