Сянката на Бога
Шрифт:
Ласитър се облегна на стола. Досието наистина бе дало на Грималди самоличност, но първо, това бе самоличността на мистериозен човек, и второ, информацията в него вече бе остаряла. Всъщност, с изключение на „случката“ в Мозамбик, в него нямаше нищо за живота му след 1986-та година. Къде, освен в Мапуто, бе ходил Грималди през последните десет години? Какво бе правил? Бяха ли адресите в досието му все още актуални, или се бе преместил да живее другаде?
Ласитър докосна с връхчетата на пръстите си стикера. Не бе имал намерение да тича утре сутринта.
Грейт Фолс.
Макар да бе все още тъмно, нощта отстъпваше, когато Ласитър мина с колата си покрай затворената будка на входа на парка. Мястото се намираше на около три километра от дома му в Маклийн и той идваше тук поне два-три пъти седмично, макар и не толкова рано. Но Уди бе маратонец, който имаше навика да бъде на работното си място в осем сутринта, така че по правило дните му започваха преди изгрев слънце. Най-често бягаше по протежение на Канала, който започваше на няколко преки от дома му в Джорджтаун. От време на време обаче отиваше с кола до Грейт Фолс, където теренът бе много по-равен и мек, околният пейзаж — страхотен, а хълмовете — прекрасни.
Дори от паркинга Ласитър чуваше бученето на водопада в далечината. Температурата бе малко над нулата, но той се бе облякъл като за студено време с два пуловера. По яката и ръкавите им имаше скреж. Тръгна към Овърлук. На изток вече просветляваше и меката розова светлина галеше върховете на дърветата из Мериленд. Мина покрай стар наблюдателен пост. По стените му добре личеше докъде стигаха водите при прилив. Тези следи винаги го изненадваха, защото малката къщичка бе построена на нос, издигащ се на двайсетина метра над коритото на реката. Имаше възпоменателна табела и снимка от наводнението през 32-ра година, качило тогава нивото няколко стъпки над главата му. Осъзна, че главата му бе пълна с факти, които бе възнамерявал някога да сподели с Брендън. Когато пораснеше. Което… сега… вече… никога нямаше да стане.
Стигна до Овърлук, облегна се на перилата и се загледа в бушуващата под краката му тъмна вода. Тук грохотът беше оглушителен, а гледката — невероятна. Сякаш самите камъни, блъскани й лъскани от векове насам, бяха омекнали до точката на разтопяване. И тогава видя през дърветата да приближава подскачаща светлинка. Беше Уди, който тичаше с лампа на челото. Като миньор, излязъл на повърхността да се разведри с малко тичане.
— Ей — извика той, като го видя, — мой човек! — Стиснаха си ръцете и шпионинът от Държавния департамент се наведе напред, за да изпъне мускулите на прасците си.
— Благодаря за досието.
— Изгори ли го?
— Да, точно както искаше.
— Добре, да почваме тогава.
Двамата затичаха през поляната за пикник към пътеката за езда, виеща се през горичката.
— Единственият проблем — започна Ласитър — е, че е…
— Знам, остаряло.
Тичаха леко, един до друг, като прескачаха камъните по пътеката. Уди заговори:
—
— Без майтап.
— След като напуснал СИСМИ, подхванал частен бизнес.
— С какво?
— Това-онова. Най-вече с лов на баски по поръчка на Мадрид.
— Моля?!
— Говоря за баските сепаратисти. Преследва ги… В Испания… Франция… Навсякъде. Плащат му на глава.
— И как, по дяволите, е възможно това?
— Просто се прехранва като „ловец на глави“. Само че… някои от тези хора са онова, на което казваме „меки цели“… Хора, потърсили политическо убежище в места като Стокхолм. Адвокати, учени… После… през 89-та… отива в Мозамбик… по друг договор. Но на същата работа. Премахва някакъв на име Мтетва… старши служител в АНК… Стогодишен старец… Което навява на размисъл. Грималди не е знаел, че Мтетва е от нашите. На Агенцията никак не й допаднало, дето са го убили.
— По-бавно…
— Излезли сме да тичаме!
— Ти спринтираш!
— Така че му спретнали набързо едно малко досие.
Ласитър дишаше тежко. Минаха по мост в основата на хълм. Отне им две минути да стигнат до билото. Тениската на Ласитър бе подгизнала от пот въпреки ниската температура. Спряха за малко с ръце на хълбоците, навели глави и запъхтени. От гърбовете им се вдигаше пара.
— Защо е напуснал СИСМИ?
— Кой би могъл да каже? Много хора са напуснали СИСМИ.
— Не разбрах…
— Ами приказката за потъващия кораб. СИСМИ е безнадеждно компрометирана, пропита с корупция… не можеш да се ориентираш кой кой е там. Давай — подкани го Уди, — става ми студено. — Продължиха да тичат, като междувременно Уди обясняваше: — Те имат хора в мафията, при масоните, комунистите, „Червените бригади“… А може само така да се говори. Би могло и да е точно обратното. Ние поне не сме в състояние да преценим кое от двете е. Никакъв шанс. Тук става дума за тайни схеми, свързани с политика, пари, религия… абе всичко.
Замълчаха отново. Развиделяваше се. Стигнаха до едно възвишение над реката, спряха там и потичаха на място, наблюдавайки как някакъв каякар се провира между камъните. Жълтата лодка подскачаше, скриваше се от погледа им и отново се появяваше.
Уди се обърна към Ласитър.
— Проблемът е, че нищо от това няма отношение към сестра ти.
Ласитър кимна:
— Знам.
— Значи си ти.
— Какво искаш да кажеш?
Уди разпери ръце и обърна длани към небето:
— Ами всички тези години в Брюксел. А после и тук… с твоята компания. Нали не смяташ, че нямаш врагове?
— Врагове? — пренебрежително изсумтя Ласитър. — Може би. Но не чак такива.
— Сигурен ли си?
— Да. Освен това, ако някой е искал да ми навреди… не мислиш ли, че щеше да го направи така, че да схвана за какво става дума? А иначе… какъв е смисълът? — Продължаваха да гледат каякаря. После отново затичаха. — Това ли е цялата история? — обади се Ласитър.