Сянката на Бога

Кейс Джон

— Не.

— Така си и мислех. Главата на организацията винаги е бил наричан — отвори въображаеми кавички във въздуха — „прост свещеник“. Това е човек на име Делла Торе — завърши Масина.

— „Прост свещеник“… на куково лято — изсмя се Бепи. — Все едно да наречеш…

— Готвех се да уточня, че има невероятно излъчване.

— … Бийтълс „гаражна група“.

— Казах, че има магнетизъм — спокойно продължи Масина. — И е още млад. Няма четиридесет. Доминиканец, естествено. Като основателя.

— Защо „естествено“?

— Доминиканците винаги са били за ортодоксалността. „Черните

монаси“. Инквизицията е била тяхна. Както и да е, този Делла Торе обича да говори. Църквата му винаги е претъпкана. Тълпата прелива чак на улицата. Когато минава сред хората, те целуват крайчеца на расото му. Гледката си заслужава…

— Къде става това?

— В Неапол. Черквата на Сан Еуфемио. Малка е. От седми век. Там всичко е постановка. Похарчено е цяло състояние за специално осветление. Чух, че били извикали професионалист от Лондон — човек, който е правил същото за представления на открито и рокконцерти. Резултатът е… готически. Когато Делла Торе застане на амвона, той сякаш изплува от мрака и благодарение на някакъв специален ефект изглежда осветен отвътре. А когато заговори — тихо и страстно, — нещо те притегля напред, към него. И ти се приисква душата ти да бъде спасена.

— Усещам, че сте били там? — погледна го Ласитър.

— Веднъж — призна Масина. — Изплаших се. Бях на косъм — показа с палец и показалец — от това да му целуна десницата.

— Мислите ли, че ще се съгласи да ме приеме?

Масина се поколеба.

— Ако бяхте журналист… да. Нали все пак мисията му е да разпространява Словото.

— Значи, ако работех над статия…

Бепи вдигна ръка, за да вземе думата, и изрече с патос:

— „Нови насоки в католицизма“.

Масина сви рамене:

— Не знам. Може и да се съгласи.

— Говори ли английски?

— Говори всичко. Следвал е в Хайделберг, Токио и Бостън.

Бепи се наведе напред:

— Ще бъде ли това опасно за Джо?

Масина се засмя:

— Не, не мисля. Все пак е духовник. Аз обаче бих внимавал — обърна се той към Ласитър. — Защото като нищо може да ви покръсти.

Неапол.

Ласитър взе такси, слезе на няколко преки от централата на „Умбра Домини“ и извървя остатъка от пътя. Бавно.

Сега, когато вече беше тук, претекстът не му се виждаше убедителен. Макар че се бе снабдил с визитки, представящи го за Джон С. Дилейни, продуцент на CNN във Вашингтон, съществуваше определена вероятност Делла Торе вече да очаква идването му. Та нали беше удрял по вратата на Грималди в Рим, беше се срещал със сестра му, беше проникнал в тайните на банковата му сметка и бе разговарял с Гюнтер Еглоф. Не беше изключено той да е забравил срещата им още след хлопването на вратата, но Ласитър се съмняваше. Колкото и небрежно да бе задавал въпросите си Еглоф, той все пак бе поискал (и бе получил) визитната му картичка, името на хотела и плановете му относно пътуването. Пък и нали го бе наблюдавал през шпионката.

И не без основание. Защото нещата бяха свързани. Грималди с „Умбра Домини“, „Умбра Домини“ със „Салве Каело“, „Салве Каело“ с Еглоф, Еглоф с Грималди.

Ситуацията може да стане конфузна, мислеше Ласитър,

а някакво ъгълче в мозъка му го предупреждаваше: „Или още по-лошо“.

Стигна до неокласическа вила с помпозни дървени врати и малък двор. В центъра му бълбукаше фонтан, а водните струи излитаха от статуи на митични същества.

Колкото вилата бе семпла отвън, толкова бе модерна отвътре. Въздухът буквално пулсираше под неоновото осветление. Чуваше се лекото бръмчеше на факсове, приглушеният мелодичен звън на клетъчни телефони и шумолене от вентилаторите на работещи компютри. Секретарка в рокля с дълги ръкави, говореща два езика, погледна визитката му, без да я взема, и го изпрати в офиса за връзки с обществеността, където се обработваха всички заявки от медиите.

Там Ласитър изчака десетина минути, заобиколен от книги и брошури с логото на „Умбра Домини“: златен медальон, в който на пурпурен фон се виеше линия, наподобяваща склон на хълм, кръст и дълга сянка от кръста, в която светли букви със златен кант изписваха „Умбра Домини“. Брошурите бяха на няколко езика, включително и на английски, но преди Ласитър да успее да ги разгледа по-подробно, влезе делови млад човек с модна прическа.

— Данте Вила — представи се той и протегна ръка.

— Джек Дилейни. Работя за CNN.

— Имате ли визитка?

— Естествено! — Ласитър я извади от джоба си и му я подаде.

— С какво мога да ви помогна, мистър Дилейни?

— Планираме да направим серия предавания върху новите насоки в християнството.

Младият мъж повдигна вежди и отметна назад лъскавата си коса.

— Нима?

— Абсолютно. От онова, което ни бе казано, разбрахме, че „Умбра Домини“ е един от най-бързо разрастващите се светски ордени в католицизма. Ако е така, можем да разкажем за него като част от по-голям материал… Зависи.

— Зависи ли? От какво?

— Е, знаете как е в телевизията. Много замисли се променят в зависимост от това кой стои пред камерата. Което, честно казано, е причината да съм тук. Научих, че отец Делла Торе може да бъде… неотразим. Ако е така, надявам се да взема предварително интервю от него… Просто за да добия лична представа как би звучал. Няма да отнеме много време. А и аз, от друга страна, ще мога да му разкажа какво се надяваме да постигнем. — Младежът се понамръщи и Ласитър реши да демонстрира повече ентусиазъм: — Казаха ми, че бил направо забележителен!

Все така намръщен, италианецът се поинтересува колко време ще остане в Неапол.

Ласитър примигна.

— Известно ми е, че би било редно да си уговоря среща предварително, но в случая просто не беше възможно. Всъщност бяхме тук със съвсем друга задача, но аз си казах: „Защо не опитам, по дяволите!“. О… извинете за последното! Нали разбирате, бях в Рим и изведнъж ми щукна да се кача в колата и да прескоча насам. С две думи, да си опитам късмета…

— Ясно! — отсече младежът и неодобрително всмукна въздух през зъбите си. — Както можете да се досетите, отец Делла Торе е изключително заета личност. От друга страна… сигурен съм, че той би пожелал да протегне ръка… Разбирате ли, той залага много на… — бърза усмивка — установяването на ред и от другата страна на „локвата“.