Сянката на Бога
Шрифт:
— Ще разбера — каза той на английски, гледайки Райнер право в очите. Райнер на свой ред стисна ръката му по-силно и я притисна до гърдите си. После затвори очи и прошепна нещо.
— Благодари ви — ненужно преведе Яначек.
— Знам, досетих се.
След това докторът с решителен жест им посочи вратата. Ласитър погледна през рамо и видя, че Иржи Райнер е впил горящия си поглед в него. Докторът вече се готвеше да му се скара, но в този момент Ласитър се сети за нещо и бързо
— Само още един въпрос!
Яначек поклати глава отрицателно, но Ласитър видя Райнер да отблъсва ръката на доктора с изненадваща сила.
— Prosim — каза той, посочвайки Ласитър.
— Попитайте го дали жена му някога е била в Италия.
Кати бе ходила пет-шест пъти и Ласитър започваше да се пита дали не познава Грималди от там. А може би Хана Райнер го познаваше от там. Яначек зададе въпроса и в този миг се случи нещо странно.
Райнер отмести поглед.
Може би Ласитър възприемаше нещата неправилно, но му се стори, че Райнер се притесни. Навел глава, чехът измърмори нещо на Яначек и отмести поглед встрани.
— Каза, че са били само веднъж — преведе Яначек. — На почивка. Сега трябва да вървим.
Ласитър кимна и вдигна ръка за сбогом. Мъжът в болничното легло гледаше с любов фотографията до себе си.
— Чао — шепнеше той, — чао!
22.
На сутринта Ласитър откара Риордан на летището. Детективът беше необичайно потиснат.
— Исках да поговорим за… — започна Ласитър.
— Не викай!
— Не викам, говоря нормално.
Риордан изпъшка, когато Ласитър отби по детелината, смени лентата и натисна педала до край, включвайки се в движението на пълна скорост. Пред тях изведнъж изникна синя табела и Ласитър се стрелна през три ленти, за да не изпусне отбивката за аерогарата.
— Моля те — прошепна Риордан, — недей!
— Възмездие за греховете — безмилостно отбеляза Ласитър. — Между другото, колко питиета обърна снощи?
Риордан не отговори веднага. Мълчеше, сякаш броеше наум. Накрая се обади:
— Питиета? Какво значи това?
Все още бяха в града, но качеството на архитектурата започваше да пада: малко по малко камъкът отстъпваше пред бетона, фризовете — пред евтиния модернизъм. Дори прозорците променяха стила си, за да станат напълно безизразни.
Риордан дълбоко въздъхна и едновременно изсумтя, сякаш някой го бе ударил в гърдите. После прочисти гърло и се поизправи на седалката.
— Окей — каза той, — за какво искаше да говорим?
Ласитър го погледна:
— За Италия.
— Италия значи „Кампари“… И какво за нея?
Ласитър
— Ами, ако трябва да започна отнякъде, един от моите хора, човек, с когото работим от известно време и който ми помагаше в Рим, беше убит. Преди два дни.
Риордан помисли, после попита:
— Сигурен ли си, че това има нещо общо с теб?
— Не бих могъл да го докажа, но… мисля, че има нещо общо. Освен това предната нощ, след като се прибрах в хотела, заварих някакъв тип в стаята си. Едър…
— Тогава ли „падна“?
— Да… Мисля, че щеше да ме убие, но за мой късмет се появи камериерката.
— Боже Господи… и какво искаше от теб?
— Това е проблемът. Не знам. Когато влязох, той беше седнал пред компютъра ми и нещо разглеждаше. — Улицата премина в широк път, който извиваше на изток. Изведнъж се озоваха в провинцията и дърветата наоколо изчезнаха като с магическа пръчка. През предното стъкло нахлу слънчева светлина. Риордан изкриви лице. Ласитър го наблюдаваше. — Изглеждаш ужасно!
Риордан го погледна със зачервени очи. Когато проговори, си личеше, че полага сериозни усилия да прикрие измъчващия го жесток махмурлук:
— Нищо не мога да направя. Имаше банкет. Всеки трябваше да вдигне тост. Страна след страна… После донесоха някакви сладки… ликьори. — Помисли малко и каза: — Не съм сигурен, но май имаше и сливова.
— Малко си старичък за такива изпълнения, не мислиш ли?
Риордан отклони въпроса с изморена физиономия.
— И какво е накарало онзи тип да предположи, че знаеш нещо?
— Бяхме малко шумни — поклати глава Ласитър.
— „Бяхме“?
— Аз и онзи, с когото работех… Бепи. Дето го убиха. Посетихме старите адреси на Грималди, разговаряхме със сестра му…
— И какво научихте?
— Преди пет години е бил покръстен.
— Я виж? А от каква религия се е отказал?
— Бил е някакъв… агент. Командос или нещо подобно.
— Да?
— Да… убивал е хора.
— И откъде знаеш това? — Понеже видя, че Ласитър любопитно го разглежда, Риордан повтори въпроса си: — Как разбра?
— Имам приятел, който… работи за правителствено ведомство. Той ми показа едно досие.
— Това вече е разговор. Кога ще го видя и аз?
— Няма да го видиш.
— Защо?
— Защото досието вече го няма.
Риордан изръмжа недоволно. Понечи да каже нещо, после размисли. Накрая все пак проговори:
— Добре, тогава нека чуем в каква религия се е покръстил.
— „Умбра Домини“. Дал е всичко, което е имал, на религиозна група, известна под името „Умбра Домини“.