Сянката на Бога

Кейс Джон

— Сянката на Бога.

— Ти си знаел латински? — изненадано го изгледа Ласитър.

— Не, латински знаеше сестра Мари Маргарет. Аз само съм запомнил някоя и друга дума.

— Странното е, че… Помниш ли банковия превод, получен от Грималди?

— Да…?

— Парите са дошли от „Умбра Домини“.

Риордан се захили:

— Е, това вече е готино! Как разбра? Швейцарците се държат така, сякаш устата им е пълна с вода.

Ласитър сви рамене:

— Приятел. Еднократна услуга.

Риордан нетърпеливо бе отмервал с крак

някакъв известен само нему ритъм, който постепенно се забавяше. Накрая спря…

— Чакай малко! Онзи превод… Информацията не беше разгласена!

Ласитър се престрои.

— Пристигнахме.

Риордан въздъхна:

— Ясно-о… Подозирах, че си ти.

Колата спря пред терминала и Ласитър използва последните секунди, за да разкаже набързо на Риордан за пътуването си до Неапол и бутилката светена вода, изпаднала от джоба на Делла Торе.

— Беше точно като тази на Грималди!

— Добре, да резюмираме — предложи Риордан. — Опитваш се да ме убедиш, че тази религиозна група — умбрите — е платила на Грималди, за да убие сестра ти, така ли?

— И племенника ми.

— Я остави!

— И семейството на Иржи Райнер. И може би още някои тук-там.

— Ти наред ли си? Защо им е да правят всичко това? — Риордан погледна часовника си. После отвори куфарчето си и зарови из него. — Трябва да запиша поне част от тези глупости — измърмори той.

— Не се безпокой. Приготвил съм ти папка. Остави ме да паркирам. Ще се видим вътре. И си купи чаша силно кафе.

— Ще бъда в бара.

Петнайсет минути по-късно Риордан изглеждаше значително по-добре.

— Кое според теб прави магията? — попита той със светнал поглед. — Доматеният сок? Или водката?

— Според мен водката. — Ласитър плъзна към приятеля си плътен жълт плик. Риордан извади очилата си за четене и запрелиства комплекта материали за „Умбра“. От говорителите се разнесе дълго съобщение на четири езика.

— Окей — каза накрая Риордан. — Благодаря за сламките… Сега ми остава само да се върна и да докладвам на шефа, че са го направили католиците. Имаш ли представа какъв вой ще се нададе?

— Не става дума за католиците — изморено възрази Ласитър. — Говорим за една организация, която, впрочем, има филиал в предградията на Вашингтон. Близо до Фредерик. Защо не отскочиш да им хвърлиш едно око?

Риордан се намръщи:

— Добре де, може и да го направя. Само че този път ще трябва да го съгласувам с федералните.Не знам дали ти е известно, но откакто Грималди награби сестрата, си имам гледачка от Бюрото — Риордан погледна Ласитър в очите така, че за момент заприлича на луд. После взе ръката му в своята и я стисна мъжки: — Дерек Уотсън, Джо. Все още мога да ти казвам Джо, нали? Окей, правим, каквото можем… Исках само да го знаеш и ти. Най-доброто, на което сме способни! — Пусна ръката му и затвори очи. — Дерек — повтори той, — имам си Дерек.

— Добре тогава, съгласувай го с Дерек, щом се налага. Вземи го със себе си.

—

Сякаш си нямат по-важна работа. — И понеже Ласитър само сви рамене, побърза да добави: — Не, наистина… Човек би си помислил, че им плащат за нещо по-умно.

— Добре… — каза Ласитър, отпи от кафето си и смени темата: — Искам да те попитам нещо.

— Какво? — незаинтересовано попита Риордан, разбърквайки „Блъди Мери“-то си със стрък от целина.

— Стана дума за това веднъж, говоря за сестрата… Джулиет… и как така се е случило, че носила в джоба си ключовете от колата си, когато е влязла в асансьора с Грималди. Струва ми се, че… Не знам… Прекалено удобно е за него. Поискахте ли й обяснение?

Риордан се замисли.

— Не. Знам, че обещах да го направя, но… когато я намерихме, беше много разстроена, а после… после се появи Дерек и пое нещата в свои ръце. Така че аз специално не съм говорил с нея повече от пет минути. — Сви рамене: — Макар че го споменах на Дерек — за ключовете искам да кажа, — защото помнех, че ти ме беше помолил.

— И…?

— Не знам… Мисля, че ме отпрати. Каза ми, че той самият винаги държал своитеключове в своитеджобове, така че нямало нищо нередно, ако и другите постъпвали по същия начин. Но дали я е попитал? Това не бих могъл да кажа. — Детективът раздрънка кубчетата лед в чашата си и направи знак на сервитьора за още едно питие.

— Ще провериш ли?

Риордан написа на плика, който Ласитър му бе дал: „Джулиет, ключовете“.

— Къде живее тя, между другото? — поиска да узнае Ласитър. — До болницата или…?

— Не — поклати глава Риордан, — колата й е с регистрационна табела на Мериленд. Идва… не знам откъде… Хейгърстаун… — Пауза: — Емитсбърг…

Погледите им се срещнаха.

— Северно от Фредерик — отбеляза Ласитър.

— Да, така излиза. Помня, веднъж я чух да казва, че си търсела апартамент по-близко до болницата, защото биела много път. Не че й беше станало навик.

— Защо казваш това?

— Защото беше нова. Току-що бе постъпила на работа. Седмица-две преди това.

— Чакай малко! Да не искаш да ми кажеш, че е постъпила, след като са вкарали Грималди в болницата?

Риордан разтри очи.

— Ами да. Прехвърлили я от… Не знам откъде. Както и да е, какъв лош късмет, а? Втора седмица си някъде и те отвличат. Още ходи на психотерапия.

— Значи не идва на работа!?

Риордан поклати глава и мощно се прозя:

— Много е изплашена…

— Джими!

Риордан вдигна ръка:

— Знам какво си мислиш. Била е на работа само две седмици, носила е ключовете в джоба си…

— И по една случайност живее в град, където „Умбра Домини“ има почивен дом или както там му казват.

Риордан въздъхна и кимна:

— Прав си. Ще го проверя. Окей? Само не залагай много на това… — Допи питието си. — Та-а… не разбрах, връщаш ли се в Щатите за Коледа, или…

— Не.