Сянката на Бога
Шрифт:
Не можеше да каже с каква скорост се движи, но беше ужасен. Роувърът беше доста назад и единственото, което виждаше от него, бе светлината на фаровете му. Колата се намираше все още някъде по средата на склона и слава Богу, не скъсяваше разстоянието.
Използваше спирачките само от време на време, накланяше се силно на завоите, оставяше на гравитацията да върши работата си и се молеше да не излети във въздуха. Сърцето му биеше до пръсване, вятърът щипеше очите му, а картата се удряше в спиците с такава честота, че направо пееше.
Малко по малко равнината започна да се издига към него. Скоро теренът щеше
Изведнъж се озова на равното. Спусна се от планината като топка за боулинг и полетя със силата на инерцията към овощната градина, която помнеше от преди. Тя отстоеше на по-малко от километър, но когато стигна до нея, вече натискаше педалите здраво, а роувърът не го изпускаше от фаровете си.
Все пак първи навлезе в горичката. Покара още малко, спря, остави колелото да падне и закуцука сред дърветата.
Мястото бе удивително подредено: изкуствена горичка, в която всички дървета се намираха на еднакво разстояние от съседите си и бяха горе-долу еднакво големи. Нямаше ниска растителност и клоните бяха подрязани до около два метра над земята.
Ласитър се обърна и видя роувърът да навлиза в поляната пред горичката. Фаровете му бяха включени на дълги светлини. Спря и известно време двигателят му работи на празен ход. След това фаровете изгаснаха, вратите се отвориха и Матрака и партньорът му слязоха.
Ласитър остана неподвижен и неспособен да повярва, че това се случва на него. Мястото му не беше тук. Той имаше прекалено много връзки, за да стигне до положение да се крие зад някакво си дърво в нечия си гора. Разполагаше с вселена от информация и цели корпорации се бореха за нея. Силни мъже на три континента работеха за него и бяха готови да направят, каквото им нареди… А сега се бе озовал тук, в тази рехава горичка, и търсеше дърво, зад което да се скрие, след като едва бе избягал от една църква. На колело!
Студено е, дявол да го вземе, и с този глезен… Усещаше, че е силно отекъл. Но не беше счупен и или ендорфините потискаха болката, или изкълчването не бе чак толкова лошо. Все пак можеше да ходи.
Някъде в далечината ромолеше река и Ласитър пое натам, разчитайки на прикритието на шума. А ако се стигнеше до най-лошото, можеше да скочи във водата, да заплува под повърхността и…
… да се удави. Температурата на водата едва ли беше над десетина градуса.
Зад него изпукаха някакви клонки и той се обърна. Камилата се приближаваше, внимавайки къде стъпва. Имаше наперената походка на хищник. Ласитър се скри зад едно дърво и зачака. Изведнъж мъжът спря, огледа се ненужно във всички посоки, дръпна ципа на панталона си, с дълга въздишка се обърна срещу близкото дърво и започна да се облекчава.
Ласитър виждаше парата от струята и знаеше, че сега противникът му е максимално уязвим. Ако изобщо можеше да се справи с него, това бе шансът му. Пое дълбоко дъх, задържа го и излезе иззад дървото.
Ако можеше да се движи нормално, сигурно щеше да измине разстоянието на четири-пет големи крачки и щеше да свали италианеца с удар със сдвоен юмрук по главата. Бе добър посрещач в бейзбола и знаеше, че ако го направи както трябва, Камилата ще рухне на земята с пишка в ръка.
Но не се получи точно така. Глезенът му беше доста слаб, а болката бе прекалено силна. Когато прекоси разделящото ги разстояние,
Ласитър започна да се извива и дърпа, но не знаеше как да разкъса захвата, който в никакъв случай не изглеждаше импровизация. Този човек можеше да се бори, и то добре. Чуваше тежкото му дишане и вдишваше мириса на потта му.
Дълго време лежаха така и се бореха мълчаливо. Пак неочаквано италианецът пусна лявата китка на Ласитър. Посегна за нещо и в този момент баланса на тежестите им се измести. Ласитър замахна с лакът без особен ефект, при което противникът му го сграбчи за косата и изви главата му назад. Луната блесна пред очите му и той си каза: „Сега ще ми пререже гърлото.“
Италианецът му прошепна нещо със сладък, прелъстителен глас. Сигурно му казваше, че му остава секунда живот. Ръмжейки и със сетни сили, Ласитър наведе глава напред, съпротивлявайки се на дърпането назад. Опря брадичка в гърдите си, после отметна рязко глава и я заби в лицето на италианеца.
Мъжът изрева и се претърколи встрани, а Ласитър с мъка се изправи на крака. Някъде откъм полянката се разнесе умолителното: „Cenzo?“.После отново, вече по-високо: „Cenzo?“.Мъжът пред него се изправи на четири крака и разтърси глава, за да я прочисти. С прецизността на футболен вратар Ласитър се приближи към тази глава, разглеждайки я като футболна топка, и с всичката злоба, която успя да събере в себе си, заби обувката си в устата му, очаквайки да види как главата излита към луната. Но Камилата отново го изненада. Той просто пое силата на удара му, изтърколи се по земята и плюейки зъби, скочи на крака, без да изпуска ножа.
Бавно се приближи към Ласитър, впил поглед в неговия. Ласитър нито имаше къде да избяга, нито какво да направи. Затова остана на мястото си до момента, когато италианецът замахна, разкъсвайки ръкава на коженото му яке. Тогава скочи настрани и добре, че го направи, защото италианецът с нов замах опита да разпори корема му.
Гласът откъм поляната отново се разнесе:
— Cenzo? Smartito a qui? — Камилата не изпускаше от погледа си Ласитър и го обикаляше, дебнейки удобния момент, за да го довърши. — Dove sta, eh?
Това вече беше прекалено. За част от секундата италианецът се обърна раздразнено и когато направи тази грешка, Ласитър се гмурна напред, нанасяйки пет удара за две секунди. После отстъпи крачка назад, за да му позволи да падне… което се оказа грешка от негова страна, понеже противникът му тутакси се хвърли към него.
Ходът му го изненада, но въпреки това успя да удари Камилата още веднъж. Този път ножът изхвръкна от ръката му. Ласитър се хвърли към него, взе го, обърна се и бе пометен. За по-малко от секунда се озова по корем в парализиращ ключ, който го обездвижи от шията надолу. Можеше да мърда единствено ръцете си. Не че му бе от особена полза, защото нямаше пространство.