Сянката на Бога

Кейс Джон

Малко по-навътре, в основата на тъмна статуя, бяха подредени свещите на вечното бдение. Ласитър седна на най-близката седалка и зачака очите му да се адаптират към полумрака.

Малко по малко започна да различава подробностите. Отвътре църквата беше изненадващо просторна. Едва сега забеляза, че пред олтара се е събрала малка групичка хора — не се виждаха добре от неговото място, но виждаше светли дрехи да мърдат насам-натам. Изплакването на бебе му подсказа, че може би наблюдава кръщене.

Няколко минути по-късно

церемонията приключи и хората тръгнаха по пътеката, следвайки майката и плачещото дете. Свещеникът завършваше процесията. Беше висок и главата му стърчеше над останалите като белезникав балон. Когато мина — мъж около четиридесетте, с кестенява къдрава коса, волева брадичка и прав нос, — погледите им за миг се срещнаха и Ласитър си помисли, че го познава отнякъде. Но кой беше той? Ако не бе толкова слаб, толкова измършавял,можеше да бъде мъжествено красив. Но не беше. Имаше нещо неестествено в чертите на лицето му. И тогава се сети: свещеникът бе Икабод Крейн, някога преследван и измъчван.

Около десетина минути откъм антрето се разнасяше италианска реч, примесена със смях, макар бебето да плачеше все така пронизително, сърдито и неутешимо. После се чу шум от излизащи хора: характерните двойни целувки в европейски стил, използвани при среща и раздяла, приглушените прегръдки на мъжете, леко повишените на изпращане гласове, звучащи малко по-официално от обикновено.

Вратата на църквата се отвори и студеният повей на течението обгърна глезените му. За миг дневната светлина надви над сумрака. Разнесе се трополене и почукване на женски токчета. Гласовете затихваха. Представи си как свещеникът се сбогува с всички на стълбището отвън.

Вратата отново се затвори и в следващия миг той мина покрай Ласитър, който се изправи и се чу да изговаря с неприлично висок глас:

— Scusi, padre!

— Si — обърна се свещеникът.

Само че речниковият запас на Ласитър се бе изчерпал.

— Може ли да поговорим за минутка?

Отец Ацети се усмихна:

— Разбира се — каза той на отличен английски. — С какво мога да ви помогна?

Ласитър пое дълбоко дъх. Не знаеше откъде да започне.

— Не съм сигурен — призна той. — И все пак… отседнах в пансиона и… там научих, че сте били приятел с доктор Барези.

Усмивката на свещеника повехна и той замръзна на мястото си. Гледаше Ласитър с неспокойното изражение на очевидец. Накрая каза:

— Играехме шах.

— Разбирам, но… надявах се да можем да поговорим.

Вратата на църквата изскърца и по пода премина студена вълна. В началото на пътеката се материализира жена в черно, която се прекръсти. После тръгна към тях. Ласитър и Ацети я проследиха как се отпуска на колене и започва да се моли.

Ацети погледна часовника си и поклати глава:

— Съжалявам —

каза той. — Имам изповеди до два.

— О! — разочаровано възкликна Ласитър.

— Но ако можете да почакате… или може би да се върнете по-късно… Можем да поговорим. Стаите ми са непосредствено до църквата.

Ласитър беше благодарен:

— Ще се поразходя — обеща той. — Ще поразгледам забележителностите.

— Както желаете — въздъхна Ацети и се отправи към нещо, което се тъмнееше в края на пътеката. Формата му напомняше на скрин със завеска, но когато свещеникът се мушна в него, Ласитър разбра, че това е изповедалнята.

Два часа по-късно Ласитър и Ацети седяха в кабинета на свещеника. Бяха си разделили италианската паста, донесена от един енориаш. Ласитър реши, че не е бил прав в първоначалните си подозрения за предпазливостта на свещеника, защото Ацети се оказа гостоприемен домакин. Той наряза дебели филии хляб с хрускава коричка и наля по чаша вино. Пръсна по филиите зехтин и ги поръси със сол и пипер. Междувременно Ласитър седеше с гръб към електрическата печка и се топлеше.

— Значи — започна свещеникът — дошли сте за клиниката. — Ласитър кимна. — Ами, ако сте я видели, значи знаете какво се случи.

— Казаха ми, че било умишлен палеж.

Ацети сви рамене.

— И без това вече беше затворена. Жалко е все пак. Двамата с вас няма да видим повече такъв човек, докато сме живи.

— Какво искате да кажете?

— Говоря за доктор Барези. Беше много талантлив. Не съм експерт, но доколкото ми е известно, процентът на успех при него е бил просто… феноменален.

— Наистина ли? — обади се Ласитър с надеждата да окуражи събеседника си да продължава.

— Да. И мисля, обяснението е в това, че той беше не само лекар, но и учен. Знаехте ли го? — Ласитър поклати отрицателно глава. — Аха…! Значи изобщо не сте познавали доктор Барези. Той беше много неща едновременно — замислено каза Ацети. — И най-вече беше гений! Което не ми пречеше да го бия на шах, и то редовно, уверявам ви. — Ласитър се засмя. — Да, изглежда правех толкова много грешки, че не можеше да предугади ходовете ми — доверително вметна Ацети. — Често ми се оплакваше, че провалям плана му за красива игра. Още вино?

— Не, благодаря — отклони поканата Ласитър. Този човек започваше да му харесва.

— Баща му, дядо му — цялото семейство — бяха без изключение богати. Политика и строителство — върхът на корупцията. Много корумпирани… даже за страна като Италия. На него никога не са му липсвали пари. Нямаше нужда да работи. Но той се залови да учи: генетика в Перуджа, биохимия в Кеймбридж… Кеймбридж! — Ацети си наля втора чаша вино, топна коричката на хляба в нея и гризна една хапка. — Продължи в Цюрих… Спечели медал или нещо такова.