Сянката на Бога
Шрифт:
Телефонът поне работеше и Ласитър го използва, за да съобщи за прекъсването на тока. Дежурната, която пое обаждането му, се засмя:
— Къде сте били? В Маклийн вече трети ден няма ток. Скоро ще го пуснем…
Така и се оказа.
Когато се събуди, огънят беше изгаснал, но отоплението вече работеше и температурата се бе покачила от „студено“ на „хладно“. Тръгна бос към банята и установи, че водата е достатъчно топла, за да вземе душ, след което се наложи бързо
Включен! Явно по някое време през нощта, когато бяха пуснали захранването, компютърът се бе включил и заредил операционната система. Ласитър отиде при бюрото си и посегна да го изключи. После се замисли.
Ако компютърът е презаредил, значи е бил включен преди три дни, когато е спрял токът. Което можеше да означава едното от следните две неща: или той бе забравил да го изключи на тръгване за Италия, почти преди месец, или някой бе влизал в дома му.
— Не съм оставил компютъра включен — промърмори Ласитър, — никога не го забравям.
Следователно някой бе влизал тук, докато не го бе имало. Но и това изглеждаше съмнително. Алармената система бе включена, а тя бе наистина добра. Ако някой бе съумял да я заобиколи, това би трябвало да е професионалист. Ласитър внимателно се огледа. Нищо не бе взето. На шкафа за дрехи лежеше ръчен часовник „Брайтлинг“, струващ две хиляди долара. Стереото беше непокътнато, спиртните напитки не бяха докосвани. В ъгъла на кабинета имаше малка библиотека със стъклени вратички, зад които стояха първи издания на стойност над двайсет и пет хиляди долара. Литографиите в дневната сигурно струваха още повече.
Но нищо не изглеждаше докосвано. Освен компютъра.
Ласитър седна пред машината и натисна клавиша Enter няколко пъти. Започна изпълнение на файла autoexec.bat,което нормално ставаше при първоначално зареждане на операционната система. В един момент в средата на екрана се появи искане да въведе паролата. Това не беше дума, а комбинация от големи и малки букви, цифри и специални символи, която просто не можеше да бъде налучкана от друг, защото не беше нито дума, нито фраза, а най-вече защото в нея нямаше никаква логика. Без да бъде въведена паролата, компютърът и съдържанието на твърдия му диск оставаха недостъпни: никакви операции не бяха възможни и никаква информация не можеше да бъде извлечена. И все пак… Някой особено талантлив беше заобиколил алармената му система и без никакво колебание се бе насочил право към компютъра му. Доколко вероятно бе незнанието на паролата да го е спряло? Ласитър не можеше да прецени. Нали за това са паролите, казваше си той, да държат другите настрана. Да, възразяваше си сам, такова е предназначението и на алармената система.
Ласитър посегна, без да гледа, към стоящия на пода компютър, търсейки ключа на захранването. Не го намери веднага и като погледна надолу, видя причината: компютърът бе преместван,
Халюцинираш, каза си Ласитър. Сигурно си го забравил включен, преди да тръгнеш за Италия. Това обясняваше всичко.
Само дето не беше истина. И той го знаеше.
— Ей, Джо!
— Какво се е случило с теб?
— Добре дошли обратно, мистър Ласитър!
— Радвам се да те видя пак.
Възклицания и поздрави, усмивки и погледи, докато Ласитър вървеше към убежището на собствения си кабинет. Щом се добра до него, хвърли палтото и бастуна си на дивана, взе слушалката на интеркома и каза на секретарката си:
— Виж дали Мъри Фримо е тук.
— Компютърният специалист ли?
— Да.
— Ще проверя, но имате към петдесет обаждания и…
— Хубаво… Първо ми докарай тук Мъри.
Две минути по-късно Мъри влезе в офиса му с чаша кафе в ръката и разтревожен поглед в очите.
— Какво има? — попита го Ласитър.
— Никога досега не съм идвал в кабинета ви.
— Така ли? Седни…
— Окей, но…
— Какво?
— Не знам… Ще ме уволнявате ли?
— Не.
— Добре — каза Мъри и се стовари успокоено на стола. — Защото съвсем наскоро си купих „Камри“.
— Поздравления. Сега ме чуй: опасявам се, че някой е влизал у дома, докато бях извън страната.
Мъри се намръщи:
— Мислех, че имате алармена система.
— Имам. Някак са я заобиколили.
— Заобиколили? — възкликна Мъри.
— Да.
Мъри помисли и попита:
— Взели ли са нещо?
— Не. Поне не съм забелязал. Но… предполагам, целта им е била да проникнат в компютъра ми.
— Така-а — кимна Мъри.
— Проблемът е… Не виждам как би могло да стане. Нали използвам парола…
— Паролите са слаба работа.
— … и освен това всичко, което искам да остане тайна, е зашифровано.
— Какво използвате? — скептично попита Мъри.
— N-cipher.
— Добра програма.
— Значи… не са успели да прочетат нищо, така ли?
Мъри сви рамене.
— Не знам. Забелязахте ли нещо друго?
Ласитър помисли.
— Не бих казал, че… — започна неуверено той. — Всъщност…
— Какво?
— Мисля… че компютърът ми е преместван.
— Защо мислите така?
— Защото… Ами просто защото не беше на същото място… Наведох се да го изключа и установих, че е на един-два пръста от мястото, където е стоял преди.
Мъри отново кимна и каза:
— Възможно е да е носен на чистачи.
— Какво!?
— Предполагам, че са демонтирали харддиска от кутията. Копирали са съдържанието и са го върнали обратно. Ако са направили така, паролата е безполезна, защото е в сектора за начално зареждане.