Сянката на Бога
Шрифт:
— Мислите ли, че е откраднат? — попита тя.
— Ъ-ъ… не знам… нощта малко ми се губи.
— Добре… а съобщихте ли в полицията?
— Не.
— И защо?
— Защото не съм сигурен, че жена ми ще ме разбере.
— О-о…
За негова изненада, обяснението му бе намерено за задоволително. А за негово облекчение, се оказа, че в компютъра на посолството не фигурира издирване от страна на италианците на убиец турист на име Джоузеф Ласитър. Изобщо, оказа се, че скромната му особа не задейства алармени системи. Бюрокрацията около издаването
И това беше всичко.
Взе полет на „Еър Адриа“, който го отнесе в Париж още същия следобед. Там автобус го прехвърли от летище „Орли“ на „Шарл де Гол“, където взе самолет на „Юнайтед Еърлайнс“ за Вашингтон. Отпусна се предпазливо на мястото си в салона за първа класа, поиска „Блъди Мери“ от стюардесата и затвори очи.
Заслуша се в звуците наоколо, които създаваха измамното впечатление, че вече си е в милите Съединени американски щати. Стюардесите бяха с такъв сладък западняшки акцент, че Ласитър искаше да им дава бакшиши само за да му говорят.
Накрая боингът излезе на позиция, форсира двигателите и с грохот се понесе към хоризонта. След секунди вече бяха във въздуха и се издигаха над Булонския лес. Колесниците се прибраха с глухо тропване. Знакът за поставяне на коланите изгасна. И една симпатична стюардеса му донесе „Блъди Мери“-то.
— Божичко! — възкликна момичето, докато оставяше чашата. — Какво ви се е случило?
— Честно казано — отговори Ласитър, — паднах от една скала.
Тя го погледна лъчезарно, даде му пликче с ядки и игриво го плесна по ръката:
— Ах, вие!
— Наистина.
— Добре, разкажете ми как точно стана — каза тя, седна на свободната седалка до него и кръстоса крака с пукот на статично електричество от чорапогащника си.
Ласитър сви рамене:
— Ами беше много лесно. Просто разтворих пръсти. — После чукна ръба на чашата си в пластмасовия прозорец и вдигна наум тост за Рой Дънуолд: — За безкрайната синева!
— Чин-чин — каза момичето.
30.
— Ужасно време, сър! Много лошо… Истинска снежна буря!
— Да, виждам — каза Ласитър, надявайки се Фреди да не е забравил да разчисти алеята за коли. — Явно е било нещо изключително.
— О, да, сър! Мога да ви кажа, че пиша у дома есе на тема „Бурята от 96-та“.
— И къде е това? — поинтересува се Ласитър, загледан през прозореца към снежните преспи, светещи под лунната светлина.
— Кое, сър?
— „Домът“.
— О… Пинди, сър. По-важното е, че така я нарекоха по телевизията: „Бурята от 96-та“… Много драматично!
— На следващата наляво.
— Мога ли да попитам, сър? От далеч ли се връщате?
— Италия.
Шофьорът кимна.
— Обраха ли ви?
Ласитър поклати глава:
— Не, направиха всичко останало, но не ме обраха.
— Поздравявам ви.
— За какво?
— Че пътувате така леко. Като имигрант аз…
—
— Добре-е… Аз като имигрант донесох много повече неща в Америка. Виждам, че вие сте привърженик на пътуването без багаж, сър… Само допълнително яке. Нищо повече! Много разумно.
— Благодаря, аз наистина не обичам багажа.
— Виждам, сър.
— Пред алеята отдясно.
— Тази голяма къща?
— Точно пред нея.
— Боже мой! Толкова е модерна…
— Благодаря.
— Напомня ми за Леонард Нимой 34 .
34
Артистът, изиграл в „Стар Трек“ ролята на м-р Спок. — Б.пр.
Ласитър даде на шофьора две банкноти по двайсет долара и му каза да задържи рестото. Махна леко с ръка, обърна се и изкачи стъпалата до входната врата.
И се поколеба. Къщата беше тъмна… напълно тъмна, а той не я бе оставил такава. Винаги, когато заминаваше някъде, не забравяше да запали една-две лампи, не толкова да сплашват евентуалните крадци, колкото да е по-приветливо, когато се върне у дома. А сега единствената светлинка вътре беше червеният светодиод на алармената инсталация, който мигаше равномерно на алуминиевия пулт до самата врата.
Поне инсталацията работи, помисли си Ласитър, спомняйки си, че беше снабдена с акумулаторна батерия, която се включваше автоматично при спиране на захранването.
След като домът и офиса му бяха охранявани от възможно най-съвременната алармена система, Ласитър знаеше, че е глупаво да оставя навън ключа. „Нямаш представа колко лесно ги намират — бяха му казвали поне няколко пъти. — Използват металотърсачи, проверяват в най-невероятни места…“.
По тази причина не го бе признал пред никого, но сега бе доволен, че е оставил ключа там. Според него той беше напълно безполезен без кода за деактивиране на алармената система. Тръгна през снега, затъвайки до кръста, и бръкна под терасата. Държеше го върху една от подпорните греди, така че да не може да се види, а само да се напипа. Беше си на мястото. Влезе в антрето, напипа клавиатурата на алармената система и набра кода, който я изключваше.
Едва сега затвори вратата зад себе си и застана в мрака, вслушвайки се в звуците на дома. След Неапол бе станал особено чувствителен към влизанията. Нямаше никой и нищо обезпокоително. Само меката светлина, отразявана от снега, проникваше през прозорците. Опита ключа за осветлението на стената, но без ефект. Не работеха и останалите ключове. Едва сега забеляза, че и отоплението е изключено.
Въздъхна. Температурата в стаята беше не повече от седем-осем градуса, но изобщо не му се ходеше в хотел. В кабинета трябваше да го чака стъкмен огън и кожен диван, който се разтваряше. Щеше да спи там, а ако и на сутринта нямаше ток, щеше да отиде при Уилърд, докато отстранят повредата.