Сянката на Бога

Кейс Джон

— И при нас имаше вълнения.

— Знам.

— Научи ли за отец Ацети?

Ласитър кимна, забравяйки, че Найджъл не го вижда.

— Аз го намерих в църквата.

— Откриха… и втора жертва…

— В горичката. Под града.

Паузата беше още по-дълга. Накрая Найджъл проговори:

— Точно така.

— Той не е жертва — каза Ласитър. — Искаше да ме убие. Но, виж какво… аз ще се опитам да се свържа с италианското посолство тук и ще депозирам при тях заявление…

— Преди да направиш това… мисля, че не е зле да се посъветваш с адвокат.

—

Защо?

— Ами защото… когато намериха онзи в гората… Хю и аз бяхме сигурни, че си ти. Нали каза, че отиваш да се срещнеш с Ацети? Пък и не се върна в пансиона… Страхувам се, че… се обадихме в полицията.

— Не се безпокой за това.

— Не мога да ти опиша какво облекчение изпитахме… когато се разбра, че трупът бил на друг. Но сега… мисля, че полицията се нуждае от теб, за да им помогнеш в следствието.

— Не съм изненадан — отговори Ласитър и в същия миг линия две на апарата му замига. Той натисна бутона Hold и превключи за момент на две: — Ласитър.

— Джо, Джек се обажда!

— Изчакай така — каза му Ласитър и се превключи отново на линия едно: — Виж, Найджъл, имам друг разговор и става дума за нещо важно. Трябва да свършваме. Кажи на полицията, че ще се свържа с посолството във Вашингтон. А вие можете да им дадете регистъра на гостите.

— Регистъра? Но защо?

— Защото убийците на Ацети вероятно ще се върнат за него.

— Добре, ще последвам съвета ти.

— Трябва да свършваме — каза Ласитър и превключи на линия две: — Здрасти.

— Имам новини — съобщи Риордан.

— Добри или лоши?

— Добри. Хванахме твоя човек.

— Кой е „моят човек“?

— Грималди.

— Какво?!

— Прибираме го до един час. Искаш ли да дойдеш?

Двайсет минути по-късно Ласитър седеше в колата на Риордан — лишена от специална маркировка „Краун Виктория“. Движеха се на север по околовръстния път, в посока към Мериленд. На таблото светеше предупредителна червена светлина, защото пътуваха с около сто и четиридесет километра в час.

— Когато се приберем — каза Ласитър, — ще ти дам списък с имена.

— Така ли? Какъв списък?

— На бъдещите жертви — жени и деца. Предполагам, че ще трябва да се свържеш с местната полиция и да поискаш да им обезпечат нужната защита.

Риордан бръкна в задния си джоб и извади оттам снимка.

— Я погледни това.

Беше Грималди, седнал на верандата на стара къща във викториански стил. Макар едната страна на лицето му да представляваше едва зараснала рана, нямаше съмнение, че е той.

— Откъде я имаш?

— Наблюдаваме го. Това е снимка с телеобектив. Забелязва се, че е силно увеличена. Направена е от ФБР… онзи ден.

— Как го открихте?

— Помниш ли сестрата?

— Да.

— Оказа се… Разбрахме къде живее. В една къща северно от Фредерик, недалеч от Емитсбърг.

— Нека опитам да се досетя…

— Няма нужда, просто вметни „нали ти казвах“.

— И какво? Това манастир ли е?

— Не знам как го наричат помежду си. Нещо като място за отдих. А иначе си

е голяма къща в глухата провинция.

— И е на „Умбра Домини“?

— Да, според местната земеразделна служба мястото е собственост на „Умбра Домини“.

Ласитър се облегна с въздишка и следващите десетина километра никой не проговори. Накрая не издържа:

— Ами нали ти казвах!

Двайсет минути по-късно завиха на ъгъла на пищно озеленена улица в западния край на Емитсбърг, където пет немаркирани коли, линейка и микробус с телекомуникационно оборудване чакаха до отцепен с жълта полицейска лента район. Втори микробус, матовочерен и тежко брониран, беше паркиран по средата на улицата, а във въздуха кръжеше хеликоптер. Наблизо двама полицаи от Емитсбърг се шегуваха с групичка колоездачи.

Фокусът на вниманието на всички беше голяма къща във викториански стил, издигната насред полянка със зимни градини и дъбове с окапали листа. На моравата пред къщата, сред снежните преспи се издигаше статуя на Дева Мария с малкия Исус.

Риордан паркира до тротоара и следван от Ласитър, отиде при микробуса за свръзка. Сериозно изглеждащ мъж в синьо зимно яке седеше на предната седалка. Вратата до него беше отворена. Мъжът говореше по мобилен телефон. Като видя Риордан, той вдигна брадичка за поздрав. Дузина други мъже, събрани в няколко групи около микробуса, чакаха нещо да се случи. Всички бяха в подплатени якета с надпис „ФБР“ на гърба.

— Това е Драбовски — каза Риордан. — Той, така да се каже, е номер две във вашингтонското управление на ФБР.

— А какво стана с Дерек?

Риордан присви очи и се престори, че въпросът го е изненадал.

— Добра памет!

— Та…?

— Не знам. Прехвърлили са го на друго място, предполагам. Сега си имам Драбовски. Той е доста по-старши.

— Сигурен съм, че е, но какво прави тук?

— Ами… ще ти го кажа под секрет: ръководи операцията.

— Виждам, но защо?

— Въоръжено отвличане на кола. Този вид престъпления са под юрисдикцията на Бюрото.

— Нямах предвид това. Интересувах се от кога хора от неговия ранг участват пряко в задържане на престъпници?

Преди Риордан да може да отговори, Драбовски хвърли телефона на седалката до себе си и скочи от микробуса.

— Окей, слушайте всички! — извика той и плесна с ръце, за да привлече вниманието на агентите. — Излизат след три минути! Осем души! Един по един! Осем! Разбрахте ли? — Агентите се раздвижиха, за да покажат, че им е ясно. — След като излязат, Лабраска и Селдес ще ги вкарат в микробуса и ще установят кой кой е. Когато дам знак, специалното звено ще влезе вътре и ще провери помещенията едно по едно. Щом приключат, влизаме ние и претърсваме. Въпроси? — Драбовски се огледа. — Окей… още нещо! Запомнете! Това не е свърталище. Това е религиозно общество. Само един от хората вътре е уличен в престъпление… така че запазете хладнокръвие, господа! Окей? Ясно ли е? Да вървим! — Агентите се оживиха и заеха позиции зад прикритието на колите, а Драбовски дойде при Риордан, за да се здрависа с него. — Добре е, че се отби!