Сянката на Бога

Кейс Джон

Риордан сви скромно рамене.

— Бях наблизо. Искам да ти представя един човек. Джо Ласитър. Том Драбовски.

Драбовски се намръщи, но все пак подаде ръка.

— Сестрата на Джо беше… — заобяснява Риордан.

— Знам — прекъсна го Драбовски. — Надявам се да не предприемете нещо, което да направи новините, нали ме разбирате?

— Не — поклати глава Ласитър. — Исках само да видя кучия син.

— Добре, защото…

— Охо… — извика Риордан. — Излизат…

Вратата

на къщата се отвори и на прага се появи жена на средна възраст, с ръце на тила. Последва я хлапе, което не можеше да сдържи усмивката си, после се показа възрастен мъж, едва пристъпващ с помощта на онези алуминиеви приспособления, които старците слагат пред себе си, за да направят една крачка, и после ги преместват напред за следваща. Един по един живущите в къщата излизаха на улицата, където агентите на ФБР ги хващаха за ръка и ги отвеждаха за идентифициране в микробуса.

— Ето я — прошепна Риордан, когато се показа сестрата. Тя гледаше в земята. Последваха я здрав кореец, униформен пощенски служител, добре облечен латиноамериканец и една млада жена.

И толкова.

— Къде е той? — попита Ласитър след минута напрегнато мълчание.

Риордан пристъпи от крак на крак, за да се стопли, и поклати глава:

— Не знам. — Хвърли страничен поглед към Драбовски, който тихо шепнеше нещо в радиотелефона. Изведнъж тримата агенти до къщата се затичаха приведени напред и минаха под прозорците. Един по един те влязоха вътре, което накара всички отвън да замълчат.

Ласитър очакваше да чуе изстрели. Мина минута, след това втора. После трета. Накрая агентите излязоха, свиха извинително рамене, поклатиха глави и прибраха пистолетите в кобурите си.

— Окей — извика Драбовски, — да огледаме.

Следван от двама други агенти, той тръгна по пътеката към дома.

Ласитър се обърна към Риордан:

— Останах с впечатлението, че Грималди е вътре.

— И аз — чистосърдечно призна Риордан.

— Нали са го снимали? Бил е тук…

— Знам.

— И как, по дяволите…

— Не знам!

Ласитър и Риордан последваха Драбовски и придружителите му. Когато стъпиха на стъпалата пред входа, един агент застана на пътя им.

— Не можете да влезете — заяви той.

Риордан невъзмутимо мина покрай него, показвайки му полицейската си значка:

— Полиция на Феърфакс. Случаят е наш. — Агентът неохотно отстъпи встрани.

Обстановката вътре бе подчертано семпла. Стените бяха белосани и голи, дюшемето — излъскано до блясък. Нямаше телевизор или стерео, мебелировката беше оскъдна и стара. Единствените „украшения“ бяха разпятията над всяка врата и големите, поставени в рамка, фотографии на Силвио делла Торе, усмихващ се благо.

Общите

помещения бяха спартански и не представляваха интерес. В трапезарията имаше дълга чамова маса със скамейки от двете страни… и нищо повече. Зелева супа къкреше на видялата далеч по-добри дни порцеланова печка в кухнята. В дневната имаше осем стола с прави облегалки, подредени в кръг, сякаш стаята бе подготвена за групова дискусия, което сигурно беше точно така.

Повечето ФБР-агенти бяха по спалните и пребъркваха чекмеджетата. Ласитър и Риордан минаха през стаите, търсейки Драбовски. Накрая го намериха.

Той разглеждаше съдържанието на едно чекмедже в стая, чиято единствена мебелировка бе матрак и лампион. До матрака се мъдреше буркан „Силвадин“, а кошчето за боклук бе пълно с бинт.

— Това е стаята му — позна веднага Ласитър.

Драбовски погледна през рамо:

— Изпуснахме го — каза той.

— Малшанс — обади се Риордан.

— Трябва да видите банята от другата страна на хола — въздъхна Драбовски. — Истинска полева болница. Тя изглежда добре се е грижила за него.

— Мога ли да задам един въпрос? — проговори Ласитър.

Драбовски го погледна и сви рамене.

— Как този шибаняк се е измъкнал?

Драбовски поклати неодобрително глава:

— Подобен речник е неуместен — троснато отбеляза той.

— Нали е бил под наблюдение? — нападна го Ласитър. — Как, по дяволите, е успял да се измъкне, след като вашите хора са седели едва ли не на прага?

— Не е бил под наблюдение! — отговори Драбовски.

— Глупости! — не се сдържа Риордан.

— Видяхме снимка с телеобектив — напомни Ласитър.

— Снехме наблюдението снощи.

— Какво? — ахна Риордан.

— И чий гениален мозък го измисли? — попита Ласитър.

— Моят — отговори Драбовски.

Ласитър и Риордан се спогледаха.

— Том, за Бога — поклати глава Риордан, — защо си решил, че това е добър ход?

— Защото това тук е село! — изкрещя Драбовски. — Ако изобщо сте забелязали тази подробност! Половин дузина хора непрестанно влизаха и излизаха от къщата, а микробусът отсреща беше като… звездолет! Не исках да го изплаша, окей?

— Окей… Не, не е „окей“. Кучият син пак се измъкна — напомни Ласитър.

— Така изглежда — изсумтя Драбовски.

Ласитър се извърна на пети и се отправи към вратата. Риордан го последва без колебание.

— Нещо не е наред — промърмори Ласитър. — Има нещо гнило!

— Разбирам те…

— Няма логика!

— Знам.

— Какво от това, че Грималди щял да забележи, че го следят? Какво би могъл да направи? Да прокопае тунел?